— И аз така съм чувал.
Посланик Макгрори остана замислен дълго, след това продължи:
— Ако беше на мое място, Хуан, щеше ли да се обидиш?
Силвио не отговори веднага.
— Труден въпрос, Майк — призна той. — Мога ли да говоря открито?
— Разбира се — отвърна Макгрори.
— Поведението на Алварес е било възмутително — заяви Силвио. — Не се е обърнал към теб, преди да звъни в Пентагона, след това идва в кабинета ти и почти те обвинява в лъжа.
— Точно така.
— Подобни инциденти в миналото са били достатъчно основателна причина, за да повикат посланика за консултация и да оставят посолството без посланик неопределено дълго.
— Знам. Това е обида към посланика на САЩ!
Макгрори усети, че повишава глас, и побърза да вдигне чашата, след което дискретно се озърна, за да се убеди, че никой не е чул.
— Важното в случая е — продължи Силвио — да прецениш дали заради случилото се си заслужава да те отзоват за консултации. Ако има друг начин, просто им покажи, че си засегнат, при това с основание.
— Хуан, трябва да ти призная, че когато напуснаха кабинета ми, бяха наясно, че съм бесен.
— Нима?
— Точно така. Казах на Алварес направо, че казаното от тях е все едно да ме обвинят, следователно и правителството на САЩ, че не само провеждаме нелегални операции, ами че лъжем, че съм обиден, а накрая заявих: „Срещата приключи!“
— Значи са били напълно наясно — отбеляза Силвио.
— Ще са доста смутени, когато най-сетне разберат какво се е случило, че всичко е заради наркотици, че цялата тази работа със „Зелените барети“ и е пълен абсурд.
— Ако наистина са замесени наркодилъри, ще се окажеш прав, Майк.
— Ако обаче отнеса въпроса до Вашингтон — продължи Макгрори, — докато ме отзоват за консултации, Алварес сигурно ще се е върнал с подвита опашка, за да ми се извини. Аз, разбира се, ще приема извинението, но ще му натрия сол на главата. Няма смисъл да отнасям въпроса до секретаря.
— Съгласен съм с теб — кимна Силвио, посегна към бутилката „Темпус“ и наля вино и в двете чаши.
След това се чукнаха, а Макгрори рече:
— Високо ценя съветите ти, Хуан. Искрено ти благодаря.
ШЕСТ
Кабинет на посланика
Посолство на Съединените Американски Щати
„Авенида Колумбия“ 4300 Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
16:05, 5 Август 2005
— В общи линии, това е всичко, което ми каза Хауъл. — Алекс Дарби завърши разказа си пред посланик Силвио. — Въпросният Ордьонес открил гилза, събрал две и две със следите от хеликоптера и труповете и решил, че не става въпрос за най-обикновен обир.
— Посланик Макгрори вече е убеден, че става въпрос за наркотици — обясни Силвио. — Посях семето на този сценарий и той веднага се хвана. Нека си остане между нас, Алекс, но се почувствах виновен… дори засрамен от себе си.
— Господине, какъв друг избор имахте? — попита Дарби. — Кастило има пълномощия от президента. Имаше всичкото право да направи каквото направи, без да съобщи на Макгрори.
— Въпреки това — опъна се Силвио — се чувствам неудобно.
— Няма причина, господине. Моите уважения към посланик Макгрори, но вие сам разбирате, че нещата можеха да излязат от контрол, ако той знаеше. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако Кастило играеше по правилата и беше поискал разрешението от него?
Силвио не отговори. Вместо това попита:
— Откъде, по дяволите, е намерил Кастило хеликоптер? Попитах го, но той не ми каза.
— И аз го питах, и на мен не ми каза. И за парите не знаех.
— Дали ще успеят да ги проследят?
— Кое, парите или хеликоптера?
Силвио се разсмя и поклати глава.
— И двете. Дано не разберат нищо.
— За хеликоптера няма начин да разберат каквото и да било. Кастило нанесе данни за полет от „Хорхе Нюбъри“ до Пилар, където се предполага, че е оставил хеликоптера, след това излетя и мина на около метър и половина над водата. Върна се по същия начин, след това даде заявка в Пилар и попълни нов летателен план до „Хорхе Нюбъри“. Няма нищо съмнително в цялата работа.