— В бъдеще — нареди Гьорнер по телефона — можеш да пускаш хер фон унд зу Госингер на паркинга по всяко време, дори на автомобила му да няма идентификационен стикер.
— Jawohl, Herr Gorner — отвърна охранителят.
Върна мобилния и бързо натисна копчето, което вдигаше бариерата.
Кастило се поклони към прозореца, качи се в „Мерцедес S220“, за който Гьорнер предположи, че е взел под наем от летището.
Гьорнер изпитваше смесени чувства по отношение на срещата с Кастило. От една страна, той безкрайно много обичаше момчето — още откакто Кастило се роди — син на сестрата на най-добрия му приятел. Отдавна бе разбрал, че почти няма разлика между бащинските чувства, които изпитва към Карлхен — малкия Карл — и към собствените си деца.
Ако Ерика фон унд зу Госингер се бе омъжила за него или още по времето, когато се разбра, че седемнайсетгодишното момиче е бременно от американски пилот на хеликоптер, с когото се бе виждала едни нищо и никакви четири дни, или по-късно, за да бъдат заедно до смъртта ѝ, настъпила след дванайсет години, той с радост щеше да даде името си на детето ѝ.
Само че Ерика така и не се съгласи да се омъжи за него, въпреки че нямаше нищо против да го допусне да играе ролята на чичо Ото, докато момчето растеше.
През последните три или четири дни Гьорнер бе много загрижен за безопасността на Кастило — по-точно казано, за живота му. Карлхен бе позвънил от Щатите и му бе подхвърлил да следи „Ройтерс“ и агенция АП за новините от Уругвай.
Гьорнер изпълни заръката и единственото интересно, на което попадна — нямаше абсолютно нищо друго — за Уругвай, бе в „Ройтерс“ за ливански собственик на имение Жан-Пол Бертран и още шестима неидентифицирани мъже, застреляни в имението на Бертран.
Гьорнер не се усъмни нито за миг, че въпросният Бертран е всъщност Жан-Пол Лоримър, когото Карлхен издирваше. Подозренията му се потвърдиха вчера, когато агенция „Франс Прес“ разпространи новината, че доктор Жан-Пол Лоримър, шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите към ООН, е бил убит по време на отпуската си, която прекарвал в Уругвай.
Никак не се учуди, когато разбра, че Лоримър е мъртъв. Беше в Будапеща с Карлхен, когато Ерик Кочиан им каза, че според него Лоримър е нахранил рибите или в Дунав, или в Сена, че не вярва на приказките за обира. Лоримър е бил убит, защото е знаел прекалено много за скандала „Петрол срещу храни“.
Защо пък в Уругвай? Какво ставаше там?
Запита се как е успял Карлхен да научи толкова бързо какво се е случило с Лоримър.
Мислите му прекъснаха, когато фрау Гертруд Шрьодер надникна в кабинета му и весело обяви:
— Карлхен е тук. Току-що позвъниха от фоайето.
— Предупреди жена ми, заключи ценностите и се моли — отвърна Гьорнер.
— И ти се радваш не по-малко от мен да го видиш — отвърна тя.
— Разбира се — съгласи се с усмивка Гьорнер.
„Това е само наполовина истина. Радвам се, разбира се, да го видя, макар да знам, че никак няма да ми се поправи онова, което има да ми казва, нито пък да му дам онова, което поиска“.
Кастило се появи на вратата четирийсет и пет секунди по-късно.
Прегърна фрау Шрьодер и я целуна по челото.
Тя засия.
— Ако предпочиташ, ще ти казвам „подполковник“.
— Не само че ще ми казваш подполковник, ами ще заставаш мирно и ще се покланяш — отвърна Кастило, приближи се до Гьорнер и го прегърна. Беше готов да го целуне по челото, но Гьорнер побърза да се дръпне. След това попита: — Кажи откъде разбра?
— Значи си oberst, Карлхен? — попита фрау Шрьодер.
— Oberstleutenant, фрау Шрьодер — отвърна Кастило.
Гьорнер се върна зад бюрото и седна.
„Старият беше Oberstleutenant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград. Когато се запознах с него, бях ужасен. А сега внукът му се е издигнал до същия ранг. В американската армия, разбира се. Наистина се е издигнал. Старият щеше да изпадне във възторг“.
— Да знаеш само колко се гордея с теб, Карлхен! — възкликна фрау Шрьодер.
— Благодаря — отвърна Чарли.
Погледна Гьорнер и отново попита:
— Кажи откъде разбра?
— Обадиха се от американското посолство. Някакъв мъж се представи за заместник-консул и заяви, че имал информация, че подполковник Кастило щял да идва, така че, ако наистина дойдеш, да съм те помолел да му позвъниш.
— Остави ли име и телефон?
Гьорнер кимна, посегна към кожен бележник на бюрото и го отгърна. Докато фрау Шрьодер се приближи до бюрото, той откри каквото бе записал и задържа пръст на информацията.