Кастило посегна към чантата с лаптопа, извади лист и ѝ го подаде.
— Всичко е описано — посочи той, — включително и банковите сметки. Фернандо казва, че през тези сметки минавали големи суми.
— Те на животновъдната ферма ли са? — попита Ото.
— Едно време е била животновъдна ферма, сега отглеждат главно грейпфрут — обясни Чарли. — Както и да е, като прехвърлиш десет милиона долара, никой няма да забележи, защото по-голямата част ще отидат за покупката на самолет.
— Моля? — възкликна Гьорнер.
Кастило отново бръкна в чантата и извади фотокопие, на което Гьорнер веднага позна, че са спецификациите на самолет.
— Двайсет и три годишен „Гълфстрийм III“ — обясни Кастило. — Точно такъв самолет му трябва на един преуспяващ мексикански производител на плодове и зеленчуци, който се опитва да си пласира стоката в Европа и Латинска Америка. Бил страшно на сметка, по думите на Фернандо, продавал се само за седем милиона и петстотин хиляди, двигателите са чисто нови, а поддръжката е била на ниво. Освен това има нов кожен салон, направо върхът.
— Защо ти е такъв самолет? — попита фрау Шрьодер.
— Ползвахме самолета на Фернандо — „Лиърджет“ — първо, за да дойдем тук, после до Южна Америка, след това от Буенос Айрес до Щатите. Притесняват ме две неща. Това не е самолет за дълги презокеански полети. Да не говорим, че привлича внимание където и да кацне. Когато посланик Монтвейл бе така любезен и предостави самолетите на ЦРУ на мое разположение, си казах, че трябва да имам самолет, за да съм сигурен, че пилотът няма да докладва час по час на посланика къде се намирам.
— Често ли ще правиш презокеански полети? — попита Гьорнер.
— Искам да мога да пътувам максимално бързо, безопасно и по възможност, без да се набивам на очи.
— Възможно ли е просто така да си купиш самолет? А кой ще го кара?
— Този въпрос е напълно безсмислен, докато фрау Шрьодер не ми каже дали мога да прехвърля десет милиона в сметката в Мексико.
Той погледна фрау Шрьодер с надежда.
— Става с едно обаждане — отвърна тя. — Можеш да разчиташ, че след час парите ще бъдат където трябва.
— Тогава да действаме, за да се обадя след това на Дик Милър — разпореди се Чарли. — Колкото по-бързо заминат парите за „Саламандър“, толкова по-бързо мога — като служител на фирма „Лопес“ — да прехвърля от тях на моя сметка в банка „Ригс“ във Вашингтон. Вече знам как става.
— Имам два въпроса — обади се делово фрау Шрьодер. — Как искаш парите в „Литхенщайнише Ландесбанк“ — в специална сметка или просто да ги депозирам?
— Просто ги депозирай — отвърна Кастило. — Фернандо ще ги мине като обикновени разходни фактури.
— На това ли му се казва „пране на пари“? — попита сухо Гьорнер.
— Те са за благородна цел — отвърна Кастило.
Гьорнер поклати глава. Фрау Шрьодер посегна към телефона.
Три минути по-късно съобщи:
— Десет милиона долара ще бъдат в сметката на „Лопес“ след двайсет минути.
— Много ти благодаря, а сега да си кажем няколко приказки с Дик Милър. Ще включиш ли на високоговорител, ако обичаш?
— Карл, държа да ти кажа — предупреди го Гьорнер, — че в момента е шест сутринта във Вашингтон.
— Докато не му свалят превръзките от крака, Дик ще спи в офиса — обясни Кастило. — Ще го спипаме.
Фрау Шрьодер отново посегна към един от телефоните на Гьорнер и натисна копчето на високоговорителя.
Майор Х. Ричард Милър се обади на второто позвъняване.
— Милър слуша.
— Добри новини, любима, няма да се наложи да продадем кучетата и да се преместим да живеем при майка ти. Парите са в банката.
— Много бързо.
— Не ми казват Спиди Гонзалес без причина — заяви Кастило. — Джейк да е казал нещо за новата играчка?
— Двамата с Фернандо и продавача я докараха снощи. Джейк разправя, че можел да разтърси „Рейгън“, ако прелети достатъчно ниско. Каза, че птичката била супер и пита къде ще я държиш.
— Ще трябва да помисля по този въпрос. Питай Джейк какво предлага. Прехвърли девет милиона от „Саламандър“ на моята сметка в „Ригс“ и плати.
— Да не вземат да ме отсвирят.
— Няма. Получих гаранция лично от фрау Шрьодер. Кажи: „Dankeschon Frau Schroder“.
— Danke schon Frau Schroder — благодари Милър.
— Как си, Дик? — отвърна тя.
— Като изключим, че кракът ми е опакован по-добре, отколкото на мумия, съм супер. Много поздрави на Ото, когато го видиш.
— Как си, Дик? — попита Гьорнер.
— Ти да не би да подслушваше, Ото? Ако е така, да не би подполковникът да те е накарал да стоиш мирно и да козируваш?