— Как позна? — попита Гьорнер.
— Леле, с тоя трудно ще се живее.
— С него открай време се живее трудно.
— Господи — възкликна неочаквано Милър, — преди да съм забравил, Чарли, помниш ли, че вчера беше тук целия ден?
— Защо? — учуди се Кастило.
— Защото вчера, господин подполковник, полковник Торине проведе с вас проверочен изпит на „С–20“ и вие издържахте успешно. Ще бъде отбелязано в досието ви още тази сутрин.
— Супер — зарадва се Кастило.
— Има ли друго, Чарли?
— Да имаш представа защо посланикът ми е пратил съобщение? До Берлин.
— Не, но мога да ти кажа, че не остана очарован, че претърсваме куфарчетата на хората в покрайнините на Филаделфия. Не може да разбере защо не си споделил това с него.
— Защото, доколкото ми е известно, за момента не разполагаме с факти. Не му ли каза?
— Казах му. Той не остана особено впечатлен. Какво съобщение ти е пратил?
— Не знам. Нямам намерение да ходя в Берлин, за да го прочета.
— Ще ми кажеш ли какво става?
— Париж се оказа пълна загуба на време. Апартаментът на Лоримър е бил преровен и от Второ бюро, и от хората на ООН, преди приятелят ми да влезе. Огледах и аз за всеки случай. Нямаше абсолютно нищо полезно. И тук почти приключих. Остава ми само да се видя с Ерик Кочиан в Будапеща. Това също няма да ми отнеме много време.
Замълча, когато забеляза, че Гьорнер вдига ръка.
— Чакай малко, Дик — помоли Чарли и се обърна към Ото.
— Срещата с Ерик Кочиан в този момент няма да ти помогне е нищо — предупреди го Гьорнер.
— Защо? — учуди се Кастило.
— В болница „Телки“ е със счупен глезен.
— Какво е станало?
— Паднал по стълбите на апартамента.
— Откъде знаеш, че си е счупил глезена?
— Той ми се обади и ми съобщи.
— Обадил ти се и ти е съобщил — повтори Кастило тихо, след това надигна глас, за да се чува ясно, и попита: — Дик, къде е Торине?
— У вас. Заедно с Фернандо.
— Свържи се с него по другия телефон и го засили да докара „Гълфстрийма“ в Будапеща. Веднага.
— Има една много основателна причина да не мога да го засиля. „Гълфстрийма“ още не е твой.
— Просто се обади на Джейк и го попитай дали самолетът може да мине Атлантическия. Ще чакам.
Кастило усети погледа на Гьорнер.
— Мислиш, че нещо се е случило с Ерик ли? — попита Гьорнер.
— Струва ми се крайно необичайно Ерик да ти звъни, за да ти съобщи, че е паднал. По-вероятно е да ти е звъннал да не би случайно да научиш какво наистина му се е случило и защо е в болница.
Гьорнер изви вежди, но не отговори.
По микрофона прозвуча гласът на Милър:
— Свързвам ви с полковник Торине, подполковник Кастило — обяви саркастично Милър.
— Какво става, Чарли? — прозвуча гласът на Торине.
— Ако Дик даде на продавача на „Гълфстрийма“ чек в мига, в който банка „Ригс“ отвори, можеш ли да дойдеш в Будапеща?
— И да се оправяме с документите по-късно ли?
— Да.
— Ако приеме чека, ще ми отнеме поне час и половина да се вдигна от Балтимор. Не мога да мина цялото разстояние на един етап. Ще се наложи да презаредя някъде, например в „Рейн на Майн“…
— Вече се казва международно летище „Франкфурт“. Още ли не знаеш? Вече не е „Рейн на Майн“.
— Подобни промени не те ли карат да се чувстваш остарял? — отвърна Торине. — Смятай девет часа полет и час за презареждане. Значи общо дванайсет часа, след като Дик връчи чека, стига онзи да се съгласи. Ако не иска, какво ще правим?
— Давате му чека, без да му съобщавате, че ще направите един последен изпитателен полет.
— Има още един проблем. Налага се да взема Фернандо на дясната седалка. Няма да му стане никак приятно.
— Не ти трябва човек отдясно.
Торине се поколеба, преди да отговори.
— Не си спомням някъде да са заничали дали самолетът, който каца, има втори пилот. Защо не искаш Фернандо?
— Искам Фернандо да се прибере в Тексас и да си гледа семейството.
— Добре, Чарли, както кажеш.
По високоговорителя прозвуча гласът на Фернандо.
— Ще откарам противния ти самолет до Будапеща и тогава ще се прибера, гринго.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Много ти благодаря — усмихна се Чарли. — И на двамата. Ще ви запазя стаи в „Гелерт“.
— Ще се видим в малките часове утре призори — отвърна Торине и затвори.
— Нещо друго, Чарли, за да съм сигурен, че ще закусвам на спокойствие? — попита Милър.
— Какво стана с авиониката за „Рейнджъра“!