— Добро утро, господин посланик.
— Добре дошъл отново в Уругвай, Юнг. — Посланикът му махна да влезе, а след това посочи един от столовете срещу бюрото. — Нали познаваш господин Хауъл?
— Да, господине. Радвам се да ви видя, господин Хауъл.
— Искате ли кафе? — предложи посланикът.
— Да, благодаря, господине.
Макгрори натисна копче на интеркома и поръча кафе.
— Дълъг ли беше полетът? — попита Макгрори, докато чакаха.
— Не ми се стори толкова дълъг, колкото пътуването от „Езейза“ до „Хорхе Нюбъри“. Магистралата беше блокирана от piqueretos. Таксито се влачи цели два часа до центъра, минаваше по пет метра, спираше и после пак.
Това никак не интересуваше Макгрори.
— Нали знаеш как е с огражденията — продължи той. — Слагат ги и по магистрали, и по мостове, затварят ги, за да намират някаква работа на полицията.
— Точно така, господине.
Сеньора Обрегон внесе кафето. Макгрори я изчака да излезе от кабинета и едва тогава продължи:
— Доколкото разбрах, Юнг, докато си бил тук предишния път, не си вършил същата работа като останалите, та двамата с господин Хауъл се питахме с какво се занимаваше.
Юнг не отговори.
— С какво точно се занимаваше? — попита директно Макгрори.
— Освен че търсех информация от най-различно естество за Държавния департамент и предпочитах да докладвам направо там, вместо да ползвам каналите на посолството, разследвах прането на пари също като останалите агенти на ФБР тук.
— Защо според теб е било необходимо? Защо не съм бил уведомен?
— Нямам никаква представа, господине. Аз съм само една пионка. Върша онова, което ми бъде наредено.
— И кой ти нареди?
— Госпожа Куиглет — отвърна направо Юнг.
— Говориш за заместник държавния секретар по въпросите на Латинска Америка, така ли? За същата Куиглет ли става дума?
Юнг кимна.
— Много мила дама.
— Значи госпожа Куиглет ти нареди да не ми съобщаваш за специалната си задача, така ли?
— Каква специална задача, господине?
— Да ме държиш в неведение за истинската си задача.
— Да, господине. Само че не ми бе наредено да крия от вас. Беше ми казано да не разкривам пред никого с какво точно се занимавам.
— Нали разбираш, че това е крайно необичайно?
— Не, господине. Не съм се замислял. Изпълнявал съм и други задачи, при които никой не е бил уведомен с какво се занимавам.
— Какви например?
— Господине, не ми е разрешено да обсъждам този въпрос.
— А можеш ли да обсъждаш как стана така, че те отзоваха толкова бързо?
— Не, господине — отвърна Юнг.
— Заместник държавният секретар Куиглет ми изпрати съобщение, че се връщаш, за да придружиш тленните останки на господин Лоримър и да се погрижиш за имота му и всичко останало. Това известно ли ти е?
— Да, господине.
— Следователно си запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Лоримър.
Юнг погледна посланика. „Оттук нататък се налага да започна да лъжа и мажа. Дяволите да го вземат Кастило, задето ме въвлече в тази каша!“
— Знам, че е бил убит, господине, че е зет на господин Мастърсън, и това е почти всичко.
— Много ми е интересно защо от Държавния департамент изпращат човек, който да свърши нещо, което ние сме в състояние да свършим сами? — попита Макгрори, макар да не очакваше отговор.
Въпреки това Юнг отговори:
— Останах с впечатление, господине, че държавният секретар така се е разпоредила.
— Да не би лично да си говорил с държавния секретар?
— Не, господине, но доколкото разбрах, това е лична услуга — може би професионална услуга — по всяка вероятност и двете — която тя прави за бащата на господин Лоримър, който е пенсиониран посланик.
— Защо изпраща теб, Юнг?
— Предполагам, защото вече съм бил тук. Познавам Уругвай, познавам банките и хората в посолството.
Макгрори се направи на замислен, след това кимна.
— По този начин попадаш в доста деликатна ситуация, Юнг — заяви той.
— Каква ситуация, господине?
— Да, доста деликатна, Юнг — повтори посланикът. — Може ли да си кажем няколко думи неофициално?
— Да, господине, разбира се.
— Не че разговорът ни е официален. Просто така се казва.
— Слушам ви, господине.
— Имай предвид, че не съм сигурен, но все пак участвам в играта на дипломация от много години и съм придобил изключително точен поглед за нещата…
— Сигурен съм, че е така, господине.
— Едно от нещата, които научих, е, че хората те карат да си мислиш, че имат влияние във висшия ешелон — като например в Държавния департамент — а всъщност нямат никакво влияние.