— Сигурно е точно така, господине — съгласи се отново Юнг.
— И ин-ян — натърти Макгрори.
— Моля?
— Ин-ян — повтори Макгрори, а след като по изражението на Юнг му стана ясно, че не разбира, продължи: — Мислех си, че като азиатец ще ме разбереш. Това е на корейски, струва ми се.
— Аз съм от китайски произход, господин посланик — уточни агентът. — Семейството ми се е преселило в тази страна — в Щатите — през 1840-те. Не говоря корейски.
— Това означава, че всичко се балансира — обясни Макгрори. — Също като онзи закон във физиката, който казва, че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
— Така ли, господине?
— В нашия случай, Юнг, означава, че някой, който се опитва да се прикрие и се прави, че няма влияние, че е просто една „пионка“, както ти се изрази, в действителност има значителна власт.
„Ама какви са тези простотии, дето ги реди Макгрори? Да не би да се опитва да ми каже, че имам власт?“
— Не съм сигурен, че разбрах какво се опитвате да ми кажете, господин посланик.
— Ясно — отвърна Макгрори.
Макгрори остави малко време на Юнг да осмисли думите му, след това продължи:
— Както вече казах, и двамата сме в доста деликатно положение по отношение на господин Лоримър.
— Защо, господине?
— Също като секретаря, аз се притеснявам за посланик Лоримър. Не се познаваме, но доколкото разбрах, е чудесен човек и има огромен принос за дипломатическата служба.
— И аз така разбрах, господине.
— Посланик Силвио в Буенос Айрес ми довери, че посланик Лоримър има здравословни проблеми… със сърцето.
— И аз така разбрах — отвърна Юнг.
— Нека да ти кажа, Юнг, какво се е случило там. Напълно неофициално, разбира се.
— Слушам ви, господине.
— Може да ти прозвучи напълно невероятно, но заместник външният министър Алварес дойде в кабинета ми. Беше довел и сеньор Ордьонес, главен инспектор на Вътрешен отдел в уругвайската Национална полиция. Посещението им беше неофициално. Бил наблизо и решил да се отбие на кафе.
— Много интересно, господине.
— Според него в имението „Шангри-Ла“ е имало престрелка между неизвестни лица и Специалните части на американската армия и намекна, че на мен този факт ми е известен.
Юнг погледна Хауъл, но не отговори.
Макгрори продължи:
— Подобно обвинение е пълен абсурд, разбира се. Не е нужно да ви казвам, че подобно нещо не би се случило, без да съм уведомен и без да съм дал картбланш. Като посланик, аз съм представител на американската държава в тази страна. А господин Хауъл — сигурен съм, че знаеш, че е представител на ЦРУ — ме увери, че няма никакви сведения за тайна операция, проведена от разузнавателната общност. Ако знаеше, той щеше да ми съобщи.
— Чувал съм слухове, че господин Хауъл е от ЦРУ, господине…
— Това, разбира се, е секретна информация — побърза да заяви Макгрори. — Не съм ти казал подобно нещо.
— Наистина не сте, господине. Разбирам, господине. А откъде според вас е получил Алварес подобни сведения? Питам за операцията на Специалните части?
Посланикът не отговори направо.
Вместо това попита:
— Въпросът е защо ми отправи това абсурдно обвинение? Това е въпрос, който не спрях да си задавам. Тъкмо заради него не позвъних в Държавния департамент, за да докладвам за инцидента. Вместо това го изхвърлих от кабинета си.
— А той подкрепи ли обвинението с доказателства? — попита Юнг.
— Показа ми една… джаджа… една такава лъскава… част от патрон… куршум… дето излиза от оръжието, след като то гръмне.
— Гилза ли, господине?
— Именно. Били я открили в имението. Освен това звънял в уругвайското посолство във Вашингтон и оттам се обадили в Пентагона и от Пентагона много любезно им обяснили, че това бил специален куршум, каквито използвали единствено по състезания в армията и Специалните части.
— За Националните състезания ли става въпрос, господине? Имало ли е печат NM на гилзата?
„Ако е имало, значи е от оръжието на онова подобие на пехотинец, хлапето“.
Макгрори насочи показалец към Юнг и кимна.
— Това е — потвърди той.
— Това не е никакво доказателство, че са замесени Специалните части — заяви Юнг.
— Не, разбира се. Защото не са замесени. Ако е имало Специални части, ние двамата, господин Хауъл щяхме да знаем. Няма друг начин.
— Разбира се, господине.