Старши сержант Джон К. Дейвидсън бе координатор на Специалните части. Изпълняваше и други две функции, и двете написани, и двете почти секретни. Не бе тайна, че той отсъждаше кой е годен да премине квалификационните курсове и кой не е. Той бе човекът, който на базата на съвети от колегите си преценяваше кой да премине по-нататък в специализираното обучение, за да се превърне във висококвалифициран войник от елитните части със „Зелени барети“, и кой да бъде пренасочен към други задължения в армията.
Далече по-секретно бе задължението да отсъди кой от офицерите е издържал квалификационните курсове.
Джон Дейвидсън не искаше тази работа — първо, „Макол“ беше насред пущинака и се налагаше да прекарва тук по-голямата част от времето си.
Само че двама офицери, които уважаваше безкрайно много — Вик Д’Алесандро, вече пенсионер, и Брус Дж. „Скоти“
Макнаб, когото Дейвидсън познаваше още от времето, когато бе майор, а сега генерал с три звезди — бяха настояли да приеме поста.
— Джон, много добре знаеш, че се налагат компромиси — му бе казал Скоти Макнаб. — Някой друг ще пробута тип, който нищо не разбира, и ще загинат хора. Да не би да искаш смъртта им да ти тежи на съвестта?
Старши сержант Дейвидсън не се учуди, когато чу бумтенето на хеликоптерни перки на „МН–6Н“, които правеха заход за кацане. Бе сигурен, че това е или Д’Алесандро, или генералът, които се отбиваха без предупреждение поне по веднъж в седмицата, а наскоро нито един от двамата не се беше отбивал към „Макол“.
Когато стана и излезе пред дървената сграда, остана силно изненадан, защото забеляза, че идват и двамата. Това се случваше много рядко.
Зачака отстрани, а генерал Макнаб — дребен, мускулест, румен мъж с гъсти рижави мустаци — и Вик Д’Алесандро наведоха глави под перките.
Отдаде чест.
— Добро утро, генерале — поздрави стегнато той. — Добре дошли в „Кемп Макол“. Позволете старши сержантът да попита генерала кое е това старо плешиво морско свинче?
— Отдавна ти казах, че изобщо не трябва да учиш този никаквец да чете и пише — озъби се Д’Алесандро и първо показа на Дейвидсън среден пръст, а след това го прегърна.
— Как си, Джон? — попита Макнаб.
— Не се оплаквам, господине. Какво ви води в този пущинак?
— Нося ти новини, които ще те накарат да си поплачеш за армията от едно време — отвърна Макнаб. — Познай кой стана подполковник.
— Нямам никаква представа.
— Чарли Кастило — отвърна Вик Д’Алесандро. — Кажи сега как се чувстваш, старче.
— Ясно — кимна замислен Дейвидсън. — Спомням си Чарли, когато още беше млад и зелен и пилотираше хеликоптера на генерала в „Пустинна“. Подполковник Кастило. Мама му стара. — Той замълча, замисли се, след това добави: — Струва ми се, че от него ще излезе добър подполковник.
— Искам да видя ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота — продължи Макнаб.
— Чул си за тази работа, нали, генерале? — попита Дейвидсън.
— За коя работа?
— Проклетите пехотинци са ни взели на подбив.
— Как така ще ни вземат на подбив?
— Аз съм виновен — отвърна Дейвидсън.
— Ти какви ги говориш?
— Ходих до Куонтико и си поговорих с тъпаците за хората, които ни пращат. Един от сержантите — Макнамара, ирландец — се оказа свестен човек. Паснахме си. Разговорихме се и аз го попитах дали има нещо общо с онези, които ни пращат за обучение. Каза, че имал. Помолих го за услуга. Исках да ми изпрати поне един, който не е напращял от мускули, а да има поне нещо малко между ушите, да може да чете и да пише.
Той замълча, когато забеляза изражението на Макнаб.
— Генерале — продължи той, — изпращат всичките пехотинци от „Форс Рекон“ на курсове за „тюлени“ по Западното крайбрежие. Карат ги да търчат по пясъка, нарамили телефонни стълбове. Когато приключат, всички до един приличат на Арнолд Шварценегер. Юркат ги повече и от рейнджърите.
— И? — попита Макнаб.
— Забравих за случката — отвърна Дейвидсън. — Побъзиках се малко с Макнамара и се успокоих. И тогава се появи Брадли.
— И? — настоя Макнаб.
— Той не само че може да чете и пише — мисли като преподавател в колеж, никога не използва простички думи, когато някоя сложнотия ще пасне — не само че не е като Шварценегер, ами няма нито един мускул. Да не говорим, че е на осемнайсет или на деветнайсет, а прилича на петнайсетгодишно хлапе. Не мога да отрека, че сержант Макнамара добре се изгаргари с мен.
— И къде е сега този як войн от морската пехота?
— В офиса. Накарах го да напечати нещо. Дори не… забравих да спомена… дори нямам заповед за него. Все се надявах Макнамара да ми позвъни и да се изсмее. „Начуках ли ти го, приятелю? Можеш да ми го върнеш“.