— Много малко вероятно, Джон — въздъхна Макнаб и закрачи към дървената постройка. Отвори вратата със замах.
Отвътре проехтя глас:
— Внимание, пехотинци!
Господин Д’Алесандро и старши сержант Дейвидсън последваха генерал Макнаб в сградата.
Ефрейтор Брадли бе застанал мирно зад бюрото, на което бе поставен лаптоп.
Генерал Макнаб се обърна към старши сержант Дейвидсън.
— Никога не съди за книгата по корицата — отбеляза той. — Няма да е зле да си го запишеш, Джон.
След тези думи погледна ефрейтор Брадли.
— Свободно — нареди тихо той.
Брадли се премести в също толкова вдървена поза и прибра ръце на гърба, леко разкрачен.
— Може би греша, синко — подхвърли генерал Макнаб, — но в момента си заел „Свободно“ като за парад.
— Господине, ефрейторът моли за извинение. Генералът е прав, господине — изстреля в отговор Брадли и се отпусна, а след това плъзна ръце отстрани.
— Значи си снайперист, така ли, синко? — попита Макнаб.
— Господине, бях снайперист при превземането на Багдад.
— Благодаря ти за уточнението.
— За мен е удоволствие, господине.
— Кажи, синко, как ще опишеш участието и ролята си в операцията в имението, наречено „Шангри-Ла“?
— Моля за извинение, господине, но съм получил заповед да не обсъждам въпросната мисия с никого.
— А можеш ли да ми кажеш защо?
— Защото мисията е строго секретна по заповед на президента.
Генерал Макнаб погледна старши сержант Дейвидсън, ала не каза нищо.
Вик Д’Алесандро се обади:
— Всичко е наред, Лестър. Генералът и старши сержантът имат необходимия достъп до секретна информация.
— Слушам, господине — отвърна Лестър.
— Не, ние слушаме, синко. Каква беше задачата ти по време на мисията?
— Господине, майор Кастило, който ръководеше операцията, ми нареди да охранявам хеликоптера.
— За твое сведение, ефрейтор, майор Кастило бе повишен в чин подполковник — поправи го Макнаб.
— Ако позволите да отбележа, господине, това е напълно заслужено повишение. Майо… подполковник Кастило е отличен офицер и за мен бе чест да служа под негово командване.
Вик Д’Алесандро се усмихваше развеселен, докато наблюдаваше напълно объркания старши сержант Дейвидсън.
— Значи си охранявал хеликоптера — продължи Макнаб.
— Точно така, господине. Охранявах, докато положението не излезе от контрол и разбрах, че е мой дълг да се включа в мелето.
— „Вмелето“ ли? Това ще рече нещо като престрелка, така ли? — полюбопитства Макнаб.
— Точно така, господине. Може би не трябваше да използвам този израз.
— И как точно се включи в мелето, ефрейтор? — попита Макнаб. — Как стана така, че положението излезе от контрол?
— Господине, когато стана очевидно, че един от злодеите се кани да стреля с „Мадсън“ през прозореца в стаята, където майо… подполковник Кастило бе задържал заподозрения, разбрах, че трябва да го обезвредя. За съжаление, не успях да стрелям преди него.
— Как го елиминира?
— С изстрел в главата, господине.
— Не беше ли по-сигурно да се прицелиш в тялото?
— Обмислях и тази възможност, но не бях на повече от седемдесет и пет метра, така че нямаше да има проблем да уцеля.
— Това ли е всичко, което направи, ефрейтор?
— Не, господине. Елиминирах и втори от лошите около петнайсет секунди по-късно.
— С нов изстрел в главата ли?
— Да, господине.
— Питам просто от любопитство, ефрейтор — продължи Макнаб. — Ти без опора ли стреляше?
— Да, господине. Нямаше време да глася стойката и да коленича.
— Подполковник Кастило е казал на господин Д’Алесандро, че си му спасил живота. Двамата със старши сержант Дейвидсън сме стари приятели на подполковник Кастило и сме ти много благодарни, нали така, старши сержант?
— Да, господине. Наистина сме много благодарни.
— Просто си изпълнявах задълженията, господине.
— Погребението на сержант Кранц е в шестнайсет часа днес в Арлингтън. Ако старши сержант Дейвидсън може да се лиши от помощта ти тук, дали не искаш да дойдеш с нас с господин Д’Алесандро?
— Искам, господине. Много ми се иска да му отдам последна почит.
— Имаш ли парадна униформа?
— Имам, господине, но не е приготвена.
— Сигурен съм, че старши сержант Дейвидсън ще поръча да я изгладят и до дванайсет да си готов. Става ли така, Джон?