— Налага се да предприемем нещо, ако не искаме да се убие — бе заявил Гьорнер. — Съвсем скоро ще му върнат книжката — той много добре знае кой политик къде е скрил любовницата си. Трябва да оправим тази работа и да не допуснем подобно нещо да се случи.
— Искате да кажете да му намерим шофьор ли?
Гьорнер кимна.
— Успех, господин Гьорнер — бе казал Тор. — Радвам се, че няма да съм аз този, който ще му съобщи тази новина.
Гьорнер се бе усмихнал и очевидно замислен над онова, което възнамеряваше да каже, не бе отговорил веднага.
След това вдигна поглед.
— Искам да ти кажа какво изтърси преди малко. Не за пръв път е няколко крачки пред мен.
Тор изчака Гьорнер да продължи.
— „Преди да си казал и дума, Ото, заяви той в мига, в който отворих вратата, Държа да ти кажа, че ще се примиря“.
— Не мога да повярвам — възкликна Тор.
— „Шандор Тор ще ме вози“ — цитира Ото.
— Няма да стане — бе заявил категорично Тор, ужасен от тази мисъл.
— Казах му, че ти си шеф на охраната, не шофьор — отвърна издателят.
— И?
— „Ти да не би да си въобразяваш, че не знам? — продължи да цитира Гьорнер. — Като директор на сигурността, той е въоръжен. Вече съм прекалено стар и за това. Освен това на Шандор може да му се има доверие, защото знае да си държи устата затворена и не разправя нито къде ходя, нито с кого говоря. Не искам някой таксиметров шофьор да подслушва разговорите ми. Освен това Шандор е вдовец. Като ме разкарва напред-назад, може и да пообърка сексуалния си живот, но поне като се прибере, няма да весели жена си с приказки какво е направил Кочиан днес и с кого“.
— Тая няма да я бъде, господин Гьорнер — повтори ужасеният Тор.
— Предупредих го, че ще кажеш точно това — отвърна Ото. — А той отговори: „Аз ще се оправя с Тор“.
— Не, много съжалявам, но това просто няма да стане.
— Шандор, ти имаш ли представа откога Ерик Кочиан е свързан с „Госингер“?
— Не точно. Знам, че е от много отдавна.
— Бил е заедно с Oberstleutnant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград — уточни Гьорнер. — Запознали са се на заледения под на едно мазе, което се използвало за болница. И двамата били тежко ранени.
— Знам, че шефът е участвал в обсадата на Сталинград…
— Ерик бил младок на осемнайсет — продължи Гьорнер. — Двамата с полковника били откарани на един от последните полети. Полковникът бил изписан и пуснат в домашен отпуск. Отишъл да посети приятел в армейската болница в Гисен и попаднал на Кочиан. Очевидно Ерик е направил нещо за полковника при Сталинград — нямам представа какво, но полковникът му бил задължен — затова уредил да го назначат във военнопленническия лагер, който щял да командва. Другата възможност за Кочиан била да го върнат на Източния фронт.
— Краят на войната ги заварил в лагера, където били пленени от съюзническите войски. Кочиан бил освободен пръв. Прибрал се у дома си във Виена и видял, че катедралата „Свети Стефан“ е разрушена от американските бомби, че операта е съсипана, че домът му е сравнен със земята. Цялото му семейство, всички приятели били мъртви.
— Господи! — възкликна тихо Тор.
— Единственият му приятел на този свят бил полковникът. Затова се върнал в Германия, във Фулда. Печатарските преси на „Фулда Тагес Цайтунг“ били в мазето на полуразрушена сграда. Ерик пристигнал около ден, след като американците дали разрешение на полковника да поднови издателската си дейност. Били открили името му в списък на СС с хора, които да бъдат екзекутирани за антинацистка пропаганда, следователно той бил тъкмо човекът, който щял да им свърши работа при издаването на вестник.
— Проблемът бил, че пресите били под срутената сграда на „Фулда Тагес Цайтунг“. Ерик Кочиан започнал журналистическата си кариера, като сглобил цяла линотипна машина „Мергенталер“ от частите, които успели да измъкнат изпод развалините.
— Година по-късно, когато американците позволили „Виенер Тагес Цайтунг“ да започне отново да излиза, Ерик бил назначен за главен редактор основно защото бил оневинен от съда и срещу него нямало повдигнати обвинения за престъпления и жестокости, а също така и защото някой трябвало да извади печатарската машина от срутената сграда на „Виенер Тагес Цайтунг“ и да я накара да проработи. Било ясно, че Ерик ще се води издател и главен редактор, но професионални журналисти щели да търсят материали и да списват статиите.
— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.
— Типично в негов стил — разсмя се Тор.
— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.
— Разбирам.
— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…
Тор вдигна ръка.
— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.
Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.
Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Беше искрено възмутен.
Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.
— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.
Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.
Тор бе обяснил:
— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.
— Дадено — бе отвърнал Ото.
— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.
— Майната ѝ на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.