— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.
— Типично в негов стил — разсмя се Тор.
— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.
— Разбирам.
— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…
Тор вдигна ръка.
— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.
Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.
Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Беше искрено възмутен.
Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.
— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.
Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.
Тор бе обяснил:
— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.
— Дадено — бе отвърнал Ото.
— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.
— Майната ѝ на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.
— Много ми е приятно — поздрави на унгарски Кастило и подаде ръка. — Искам само да ви кажа, че господин Гьорнер държи на Ерик Кочиан дори повече, отколкото виждам, че вие държите на него и е още по-притеснен от нас двамата.
— Господ ми е свидетел, че никой не съжалява повече от мен — отвърна разпалено Шандор Тор. — Обичам го този старец.
„Сега вече със сигурност мога да заявя, че те харесвам“.
ДВЕ
Стая 24 частна болница „Телки“
„Телки Корхаш Фазор“ 2089
Будапеща, Унгария
17:30, 6 Август 2005
Едър мъж, на около петдесет години се бе отпуснал на масивен стол в коридора пред затворената врата на стая 24. Той наблюдаваше как Гьорнер и Кастило приближават по коридора, и чак когато стана ясно, че Кастило се кани да почука на вратата, заяви:
— Никакви посетители.
„Няма начин да не е ченге“, помисли си Кастило.
Извади визитка от горния джоб на сакото и я подаде на непознатия. Мъжът я огледа внимателно.
— Той нареди „Никакви посетители“, господин Гьорнер.
— Ще му кажа, че съм тук — реши Гьорнер и посегна към бравата на вратата.
— Кучето е вътре — предупреди мъжът.
Гьорнер открехна вратата и се провикна:
— Ерик, викни противното куче. Аз съм, Ото.
— Върви си, Ото Гьорнер! — провикна се на свой ред Кочиан.
— Не мърдам оттук! — продължи да вика Ото. — Вземи да вържеш този Gottverdammthund. Влизам.
Отговорът бе животинско ръмжене — дълбоко, гърлено, не прекалено силно, но доста страховито.
— Да не би да те боли гърлото, чичо Ерик? — провикна се и Кастило.
— По дяволите, и плагиатът се е домъкнал! — изграчи Кочиан.
Гьорнер отвори широко вратата на стая 24.
Ерик Кочиан седеше полуизправен в болничното легло. Между устните си стискаше дълга черна пура. Пред него бе поставен поднос с лаптоп, няколко вестника, мобилен телефон, голяма чаша кафе и тежка кана. Благодарение на руменото си лице и гъстата, естествено къдрава, вече побеляла коса, Кочиан изглеждаше по-млад, ала тялото му — беше гол от кръста нагоре — го издаваше.
Лявата му ръка беше превързана и обездвижена, а в горната част на гърдите се виждаше друга превръзка с избило петно кръв. По горната част на раменете и корема личаха стари белези.