— О, и Хариман?
Репортерът погледна назад.
— Да, господин Петовски?
— Онова повишение от сто долара на седмица, което споменах? Анулирам го със задна дата.
Когато Хариман тръгна да се връща през новинарското помещение, нито един поглед не се вдигна да срещне неговия. Всички бяха прилежно заети с делата си, прегърбени над лаптопа или клавиатурата на персоналния си компютър. Обаче точно когато стигна до вратата, чу как някой започна напевно да декламира: „Ей, богаташи, започнете да се държите както трябва, докато не е станало късно…“.
66.
Д’Агоста мълчаливо следваше Пендъргаст из дома на Антон Озмиян в „Тайм Уорнър Сентър“. Подобно на огромния му кабинет в Долен Манхатън, този голям апартамент с осем бани също беше на практика в облаците. Само гледката беше различна: зад и под тези прозорци вместо нюйоркското пристанище се виждаха умалените като играчки дървета, морави и виещи се алеи на Сентръл Парк. Човек добиваше усещането, че мъжът презира баналността на живота, прекаран на морското равнище.
Криминалистите бяха тук и отдавна си тръгнаха – имаше много малко доказателства за убийството на Грейс Озмиян за документиране. Сега беше останала само малка група техници от Нюйоркското полицейско управление, които правеха снимки на едно–друго, водеха си бележки и тихичко разговаряха помежду си. Пендъргаст не беше говорил с тях. Той пристигна с голямо руло навити архитектурни чертежи и един малък електронен инструмент – лазерен измервателен уред. Беше разгънал плановете на черно гранитно бюро в обширната всекидневна – индустриалният стил на апартамента напомняше този на офисите в небостъргача на „Дигитален потоп“ – и се зае да ги проучва подробно, като от време на време се изправяше и оглеждаше заобикалящото го помещение. В един момент стана и премери размерите на стаята с лазерния инструмент, после мина през няколко съседни помещения, които също измери, преди да се върне във всекидневната.
— Любопитно – каза най-накрая.
— Кое? – попита лейтенантът.
Но Пендъргаст обърна гръб на масата и отиде при дългата стена, покрита от полирани махагонови лавици с книги, между които тук-там имаше предмети на изкуството, монтирани върху плинтове. Бавно премина край книжните лавици, после отстъпи назад, подобно на дилетант, който оглежда картина в някой музей. Д’Агоста го гледаше и се чудеше какво е намислил.
Два дни по-рано, когато Пендъргаст се беше появил само минути преди да бъде взривен на кайма, Д’Агоста изпита прилив на огромно облекчение, че в края на краищата няма да умре по крайно унизителен и позорен начин. От тогава насам беше разполагал с достатъчно време за размисъл и чувствата му бяха станали много по-сложни.
— Ей, Пендъргаст, я слушай… – започна той.
— Винсънт, само момент. – Агентът вдигна малък римски бюст от плинта му, после го върна на място. Продължи надолу покрай редицата книжни лавици, пробваше тук, подбутваше там. След няколко минути спря. Една от книгите беше привлякла вниманието му. Той се протегна, издърпа я и надникна в празнината, предизвикана от нейното отсъствие. Пъхна ръка в празното пространство и сякаш натисна нещо. Чу се силното щракване на брава, след което цялата секция от книжни лавици се плъзна напред, отдалечавайки се от стената.
— Винсънт, не ти ли напомня една библиотека, която и двамата познаваме, а? – измърмори Пендъргаст, докато завърташе секцията на добре смазаните й панти.
— Дявол го взел, какво е това?
— Някои несъответствия в чертежите на апартамента ме накараха да заподозра, че може да има скрито пространство. Измерванията го доказаха. Тази книга – той вдигна парцаливото копие на „Човекоядците от Тсаво{43}“ от Джон Хенри Патерсън – изглеждаше прекалено подходяща, за да я пропусна. А що се отнася до онова, което намерих, не мислиш ли, че от този пъзел още липсва една доста голямо парче?
— Хм, всъщност не.
— Не? Ами главите?
— Полицията смята… – Д’Агоста замълча. – О, боже мили, не тук!
— Да, точно тук – Пендъргаст извади фенерче от джоба си и влезе в тъмното пространство, открило се след завъртането на книжната лавица. Д’Агоста го последва, потискайки ужаса, който го беше обхванал.
Малка ниша водеше към махагонова врата. Пендъргаст я отвори и пред тях се откри тясно помещение със странна форма, широко около метър и осемдесет и дълго приблизително четири и половина. Стените бяха покрити с дървена ламперия и персийска пътека. Докато лъчът от фенерчето на Пендъргаст се плъзгаше из помещението, погледът на Д’Агоста веднага бе прикован от странна гледка: дясната стена беше украсена с паметни плочи, а на всяка от тях имаше закрепена човешка глава. Те бяха добре запазени, стъклените очи проблясваха, а кожата имаше свеж, естествен цвят. Косите им бяха грижливо сресани и фризирани, а лицата напомняха восъчни със своята странна неподвижност и съвършенство. Най-гротескното от всичко беше, че на всяко от лицата имаше изписана лека усмивка. Във въздуха се носеше миризма на формалин.