Под паметните плочи в стената бяха завинтени малки месингови табелки, на която бяха гравирани имената. Въпреки че беше отвратен, Д’Агоста се чувстваше странно привлечен и следваше агента на ФБР надолу по ужасния коридор. Надписът на табелката под първата глава гласеше: Грейс Озмиян. Платиненорусо момиче със забележително красиво лице, червено червило и зелени очи. На плочката под втората глава пишеше Марк Кантучи. Възрастен, пълен мъж с кафяви очи и огорчена, леко налудничава усмивка на лицето. Процесията от окачени на плочи глави продължаваше до задната част на тайното помещение, докато двамата не се озоваха пред единична празна плоча. Под нея вече беше завинтена месингова табелка, на която пишеше „Алойшъс Пендъргаст“.
В самия край на помещението стоеше кожено кресло с висока облегалка с малка масичка за сервиране, на която имаше кристален декантер и чаша за коняк от същия материал. До креслото се виждаше стояща лампа „Тифани“ с абажур от цветно стъкло. Пендъргаст се протегна и дръпна въженцето й. Внезапно помещението беше залято в мека светлина, а шестте закачени на стената глави хвърляха жестоки сенки по тавана.
— Трофейната стая на Озмиян – измърмори тихо Пендъргаст, докато прибираше фенерчето в джоба си.
Д’Агоста преглътна.
— Шантав кучи син! – Не можеше да откъсне очи от празната паметна плоча в края на редицата трофеи. Онази, която е била предназначена за Пендъргаст.
— Да, шантав, но и човек с необикновени криминални умения за проникване през охранителни системи, криене на видно място и почти пълното заличаване на следи. Да вземем например много скъпата силиконова маска, която трябва да е използвал, за да играе ролята на Роланд Макмърфи. Съчетай тези умения с голяма интелигентност, пълно отсъствие на съчувствие и съжаление и наличието на силна амбиция, и ще получиш психопат от най-висок клас.
— Едно нещо не разбирам – каза Д’Агоста. – Как е влязъл в къщата на Кантучи? Искам да кажа, тя беше крепост, а онзи специалист по безопасност Марвин каза, че само служител на „Шарпс & Гънд“ е могъл да мине край всички аларми и контрамерки.
— Не е било толкова сложно за компютърен гений като Озмиян с цял отбор способни хакери. Те са били не само добре платени, някои от тях е изнудвал заради предишни хакерски престъпления. Били са оставени на милостта му в една от най-усъвършенстваните и мощни технологични компании в света. С достъп до всички най-модерни дигитални инструменти. Спомни си само какво направиха той и неговите хора, за да скроят шапката на този репортер Хариман. Дяволска работа. Като имаш на разположение такъв мозъчен тръст, влизането в жилището на Кантучи не е чак толкова трудно.
— Да, звучи логично.
Пендъргаст се обърна, за да излезе.
— Пендъргаст?
Агентът се обърна.
— Да, Винсънт?
— Мисля, че ти дължа извинение.
Агентът въпросително повдигна вежди.
— Бях глупав, отчаяно имах нужда от отговори, а като почнеш от кмета, всички ми скачаха по главата… Хванах се на въдицата на онзи репортер с неговата теория. А след това ти се озъбих, когато се опита да ме предупредиш, че теорията е погрешна…
Пендъргаст вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Скъпи, Винсънт, теорията на Хариман сякаш отговаряше на фактите и беше много привлекателна като цяло. Не само ти се върза. Това е урок за всички ни: нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.
— Вярно е. – Д’Агоста хвърли поглед на страховитата редица трофейни глави. – Никога не бих предположил това.
— Това беше и причината нашият отряд по „Поведенчески науки“ да не успее да изработи профила на човека. Защото той не беше, психологически погледнато, сериен убиец. Той беше наистина sui generis.
— Хм, какво значи това?
— Стара латинска фраза. Значи „единствен по рода си“. Клас сам по себе си.
— Трябва да изляза оттук.
Пендъргаст погледна празната плоча и табелката с името си под нея.
— Sic transit gloria mundi – измърмори той отново на латински. След това се обърна и бързо излезе от малката стая на ужасите.