Върнаха се в голямата всекидневна на Озмияновия апартамент с нейните просторни гледки. Д’Агоста отиде при прозореца и задиша дълбоко.
— Ще ми се да не бях виждал някои неща.
— Да си свидетел на злото, значи да си човек.
Пендъргаст застана до него пред прозореца и двамата се загледаха навън в мълчание. Зимният пейзаж на Ню Йорк се беше разстлал под бледожълтото залязващо следобедно слънце.
— По някакъв странен начин това магаре Хариман се оказа прав за онзи един процент, който съсипва нашия град – каза Д’Агоста. – Смешно е, че убиецът също излезе част от тази процент. Поредното свръхбогато и привилегировано копеле, което си доставя удоволствия за сметка на всички останали. Искам да кажа: погледни само това място! Повръща ми се от него: тези арогантни задници с техните мезонети, които се разхождат като лордове в дългите си лимузини, с техните шофьори и икономи… – Гласът му неочаквано пресекна и той почувства как червенина залива лицето му. – О, съжалявам. Знаеш, че нямам предвид теб.
Тогава за първи път, доколкото си спомняше, чу Пендъргаст да се смее.
— Винсънт, не е важно съдържанието на банковата сметка, „а характерът на човека{44}“, ако мога да перифразирам един мъдър човек. Разделението между богатите и всички останали е фалшива дихотомия. Тя само замъглява истинския проблем: на този свят има много зли хора – бедни и богати. Това е истинското разделение – между онези, които се стремят да правят добро, и онези, които действат само в своя угода. Разбира се, парите увеличават вредата, която богатите могат да причинят, позволявайки им да се перчат със своето богатство, вулгарност и злоупотреби пред всички останали.
— И какъв е отговорът?
— Нека перифразирам друг мъдрец – богатите винаги ще са при нас{45}. Няма отговор, освен да се погрижим ние, богатите, да не използваме парите си като средство за потисничество и подкопаване на демокрацията.
Д’Агоста се изненада от това нехарактерно за агента философско отклонение.
— Да, но този град, Ню Йорк, се променя. Сега само богатите могат да си позволят да живеят в Манхатън. Бруклин и дори Куинс вървят по същия път. Къде работещите като мен ще живеят след десет или двайсет години?
— Ню Джърси винаги ще го има.
Д’Агоста преглътна.
— Пошегува се, нали?
— Боя се, че стаята с трофеите предизвика у мен неподходяща лековатост.
Д’Агоста веднага разбра. Същото правеха и патолозите с жертва на убийство, отворена на масата, като подмятаха шеги за спагети и кюфтета. Ужасът, на който в момента бяха станали свидетели, трябваше да бъде прогонен с нямащи нищо общо закачки.
— Да се върнем отново на случая – подхвърли Пендъргаст забързано. – Трябва да ти призная, че се чувствам потиснат и дори отрезвял.
— Защо?
— Озмиян изцяло ме заблуди. Докато не се опита да ни пробута Хайтауър за заподозрян, нямах и най-малкото съмнение, че той може да е нашият човек. Това ще ме тревожи много, много дълго време.
Епилог.
Два месеца по-късно
Залязващото слънце позлатяваше склоновете на Индийските външни Хималаи, хвърляйки дълги сенки над предпланините и каменистите долини. Близо до подножието на веригата Дауладар в Химачал Прадеш, на около осемдесет километра северно от Дарамсала, цареше тишина, като се изключи бумтенето на дългите тибетски рогове, които призоваваха монасите на молитва.
От кедровите гори нагоре се виеха серпентините на черен път, който дълго се катереше край заплашителните извисяващи се скали към връх Хануман Джи Кай Тиба на височина 5639 метра – най-високият в цялата верига. След около три километра една почти невидима пътека се отделяше от пътя и започваше да се отдалечава от върха. Притисната в скалното лице, в което беше изсечена, тя се изкачваше, правейки няколко спиращи дъха тесни завоя, докато най-накрая стигаше до каменна издатина. Тук от стотици години се издигаше голям манастир, изсечен в самия камък и едва забележим на фона на скалите, които го заобикаляха. Издълбаната украса на скосените му покриви и стърчащи фронтони беше почти напълно износена от времето и сезоните.
В малък двор високо в манастира, заобиколен от три страни с колонада, която гледаше надолу към долината, седеше Констънс Грийн. Тя не помръдваше, докато наблюдаваше момченцето на около четири годинки, което играеше в краката й. То подреждаше комплекти молитвени мъниста в забележително сложна схема за дете на неговите години.
В момента роговете нададоха втори скръбен сигнал и в тъмната рамка на вратата се показа фигура на мъж в началото на шейсетте, облечен в алените и шафранени на цвят роби на будистки монах. Той погледна Констънс, усмихна се и кимна.