— Време е – каза мъжът на английски с тибетски акцент.
— Знам. – Тя отвори прегръдките си, а момчето стана и се обърна към нея, за да я прегърне. Тя го целуна по главата, а после и по бузите. Едва тогава го пусна и позволи на монаха на име Тсеринг да го поведе за ръка през двора в подобния на крепост манастир.
Облегната на една от колоните, Констънс се загледа в безкрайния планински пейзаж. Долу се чу някаква суматоха: гласове, цвиленето на кон. Очевидно в манастира беше пристигнал гост. Констънс не обърна внимание на ставащото. Гледаше апатично към горите далеч под нея и драматичните склонове на Бялата планина, които се издигаха наоколо. С познатите звуци на монотонното монашеско пеене се разнесе и миризмата на сандалово дърво. Докато погледът й се рееше из огромния простор, Констънс осъзнаваше, както често се случваше тези дни, едно неясно чувство на неудовлетворение, една незадоволена нужда, една недовършена задача. Това й безпокойство я озадачаваше: беше със своя син на красиво и спокойно място, убежище за медитация и размишления. Какво повече би могла да иска? Въпреки това безпокойството сякаш нарастваше.
— Води ме сред всички беди – измърмори тя тихо за себе си древната будистка молитва. – Само по този път мога да преобразя отрицателното в положително.
Сега гласовете се чуха от тъмния коридор вътре и тя се обърна към тях. Миг по-късно висок мъж, облечен в прашни старомодни пътни дрехи, се появи в двора.
Констънс скочи на крака от изненада.
— Алойшъс!
— Констънс – каза той и закрачи бързо към нея, но също толкова внезапно спря, очевидно несигурен. След неловък момент на мълчание я покани с жест да седнат на каменния назъбен парапет. Седнаха един до друг, а тя просто се втренчи в него, прекалено изненадана от неочакваната му поява, за да каже нещо.
— Как си? – попита той.
— Благодаря, добре.
— А момчето ти?
Когато чу въпроса, тя засия.
— Учи бързо и е толкова пълен с нежност и състрадание, добро момче. Излиза и храни дивите животни и птици, които слизат от хълмовете при него, без да се страхуват. Монасите казват, че е всичко, на което са се надявали, и дори много повече.
Отново настъпи неловко мълчание. Пендъргаст изглеждаше нехарактерно колеблив, но след малко заговори изведнъж:
— Констънс, няма лесен или елегантен начин да облека в думи онова, което трябва да кажа. Затова ще го изложа колкото може по-просто. Трябва да се върнеш с мен.
Това изявление беше дори по-изненадващо от неговото появяване тук. Констънс запази мълчание.
— Трябва да се върнеш у дома.
— Но моят син…
— Мястото му е тук с монасите като ринпоче{46}. Току-що каза, че той изпълнява тази роля възхитително. Но ти не си монахиня. Твоето място е в света – в Ню Йорк. Трябва да се върнеш у дома.
Тя пое дълбоко дъх.
— Не е толкова просто.
— Осъзнавам го.
— Трябва да се вземе под внимание и нещо друго… – Тя се поколеба, търсейки думи. – Какво точно ще бъде… какво ще означава това за нас?
Най-неочаквано той взе ръцете й в своите.
— Не зная.
— Защо взе това решение? Какво се е случило?
— Ще ти спестя подробностите – започна той. – Но не много отдавна преживях нощ, в която бях напълно сигурен, че ще умра. Констънс, знаех го. И в този момент – в предсмъртния миг – ти се появи неочаквано в съзнанието ми. По-късно, когато кризата беше отминала и осъзнах, че все пак ще живея, имах време да размишлявам върху случилото се. Тогава осъзнах, че животът без теб не си заслужава. Имам нужда да си с мен. В какви точно взаимоотношения – като повереник, приятелка или… аз не знам… трябва да го измислим. Аз… моля те за търпение в това отношение. Въпреки всичко обаче, едно е сигурно: не мога да живея без теб.
Докато говореше, Констънс го гледаше внимателно в лицето. В изражението му имаше напрежение, а в леденосребристите очи – блясък, какъвто не беше виждала досега.
Той хвана ръцете й по-здраво.
— Моля те, върни се у дома.
Констънс дълго остана мълчалива, впила очи в неговите. После кимна почти незабележимо.