Върнаха се обратно пред отворения гараж и влязоха под блясъка на прожекторите. Криминалистите почти бяха свършили, защото вече си събираха нещата.
— Откъде са се появили всички тези листове? – попита Пендъргаст без особен интерес.
— Смятаме, че трупът е бил скрит в каросерията на някой пикап под голяма купчина листа, покрити с парче брезент. Брезентът е оставен в един от ъглите, а трупът и шумата са стоварени при задната стена. Работим по разпита на съседите, за да се опитаме да установим дали някой не е видял тук вътре пикап или автомобил. Досега нямахме успех.
В този район през цялото време има доста оживено движение.
Д’Агоста представи специален агент Пендъргаст на своите детективи и Карузо. Никой от тях не се постара кой знае колко да прикрие недоволството си от появата на ФБР. А и видът на Пендъргаст не помагаше в това отношение, защото приличаше на човек, който току-що се е върнал от експедиция в Антарктика.
— Добре, местопрестъплението е свободно – обяви Карузо, без дори да поглежда към Пендъргаст.
Д’Агоста го последва в гаража, когато той закрачи бавно към трупа. Листовете бяха изметени и трупът лежеше по гръб. Голямата изходна рана на ключицата несъмнено беше причинена от излезлия оттам куршум с висока мощност. Сърцето беше унищожено и смъртта бе настъпила веднага. Дори след толкова години следователска работа Д’Агоста още не беше обръгнал дотолкова, за да не сметне това за утешително, макар в смъртта на толкова млад човек да нямаше никаква утеха.
Той отстъпи назад, за да остави Пендъргаст да си свърши работата. Обаче с изненада видя. че агентът не минава през обичайната си рутина с лабораторните епруветки, пинсетите и лупите, които се появяваха сякаш от нищото, плюс безкрайното суетене наоколо. Вместо това специалният агент само обиколи тялото, огледа го почти равнодушно от различни ъгли, накланяйки бледата си глава. Обиколи го два пъти. После още веднъж. По време на четвъртата обиколка дори не се опита да скрие отегчението, което се беше изписало на лицето му.
След това се върна при Д’Агоста.
— Откри ли нещо?
— Винсънт, това е истинско наказание. Като изключим обезглавяването, не виждам какво може да направи това убийство дори в известна степен интересно.
Стояха рамо до рамо, вторачени в трупа. След миг Д’Агоста чу леко вдишване. Пендъргаст внезапно коленичи и най-накрая на бял свят се появи лупата. След това той се наведе да проучва бетонния под на около петдесетина сантиметра от трупа.
— Какво има?
Специалният агент не отговори, а се втренчи старателно в мръсната ивица цимент, сякаш там се виждаше усмивката на Мона Лиза. Премести се до трупа и извади пинсети. След като се наведе над срязания врат и лицето му се озова на по-малко от два сантиметра от раната, премести пинсетите под лупата, заби ги във врата – Д’Агоста за малко не се обърна – и опъна нещо, което приличаше на гумена лента, но очевидно беше голяма вена. Отряза малко парче и го пусна в лабораторна епруветка, порови още малко, издърпа друга вена, отряза от нея парче и също го прибра. После прекара още няколко минути в проучване на голямата рана, използвайки пинсетите и лабораторните епруветки.
Най-накрая се изправи. Отегченият и далечен поглед бяха изчезнали донякъде.
— Какво?
— Винсънт, изглежда си имаме работа с истински проблем.
— Какъв?
— Главата е била отрязана тук. – Той посочи надолу. – Виждаш ли тази резка на пода?
— По пода има много резки.
— Да, но в тази има малки фрагменти тъкан. Нашият убиец е положил големи усилия да отреже главата, без да остави следи, но това е трудна работа и в един момент се е подхлъзнал и е оставил тази малка резка.
— Тогава къде е кръвта? Искам да кажа, че ако главата е отрязана тук, трябва да има поне малко кръв.
— Аха! Няма кръв, защото главата е била отрязана много часове или може би дори дни след като е застреляна жертвата. Кръвта й вече е била изтекла някъде другаде. Погледни тази рана!
— След това? Колко време след убийството?
— Като се съди по ретракцията{3} на тези вени във врата, бих казал най-малко двайсет и четири часа.
— Искаш да кажеш, че убиецът се е върнал един ден по-късно, за да отреже главата?
— Възможно е. Или си имаме работа с двама души, които може да са или да не свързани.
— Двама извършители? Какво искаш да кажеш?
— Първият, който я е убил и изхвърлил, и вторият… който я е намерил и е взел главата й.
3.
Лейтенант Д’Агоста се спря за малко пред входната врата на замъка на „Ривърсайд Драйв“ № 891. За разлика от сградите, които го заобикаляха и бяха весело закичени с коледни лампички, Пендъргастовият замък, макар и в добро състояние, като се има пред вид неговата възраст, беше тъмен и сякаш изоставен. Слабото зимно слънце се мъчеше да пробие тънкия слой облаци, хвърляйки бледа утринна светлина върху река Хъдсън, която се виждаше отвъд паравана от дървета покрай магистралата „Уест Сайд“. Беше студен и потискащ зимен ден.