— Веднага.
На Храдски му трябваха само няколко мига да подготви всичко и да угаси лампите. На екрана се появи изненадващо ясно изображение: широкоъгълна гледка към двойната врата и района около нея с бюрата от двете страни. Записът започна с мъжа, който беше намерил труповете, седнал на стол и притиснал главата си с ръце, докато секретарката беше простряна на дивана до него. След това се изправиха с усилие и мъжът задърпа жената обратно в кабинета. Няколко мига по- късно излязоха заднешком и ето ти кадъра как мъжът опитва дръжката на заключената врата с жената, после тя се връща заднешком при бюрото си, мъжът изчезна от полезрението, а вратите си оставаха затворени, докато различни хора се тълпяха насам–натам из външния офис.
Те чакаха, докато секундите се изнизваха назад. В този момент вратите се отвориха и един мъж с голям куфар за инструменти се показа вляво на сцената, крачейки назад, влезе в кабинета през вратите заднешком и те се затвориха.
— Спри го! – извика Д’Агоста.
Храдски го спря.
— Пусни го бавно напред.
Той го пусна и сега вратата се отвори и мъжът излезе.
— Спри кадъра. – Д’Агоста стана и се вторачи. Изображението беше изключително ясно. – Това е нашият човек, нали? Той излиза последен от кабинета, преди труповете да бъдат намерени. Трябва да е той. – Погледна към Пендъргаст, сякаш очакваше да му възрази.
Но не, агентът кимна и каза:
— Твоята логика е желязна.
— Погледни куфара, който носи. Достатъчно голям за меч или две глави! А времето на записа съвпада с часа на смъртта, както я определи патологът. Мамка му, това е убиецът!
— Както изглежда, извън всяко съмнение – каза Пендъргаст.
— И така, кой е той? – Д’Агоста се обърна към Храдски. – Виждали ли сте този човек преди?
Храдски се зае да мести изображението напред–назад, изолира лицето на мъжа, след това се зае с помощта на софтуера да го направи по-ясно.
— Изглежда ми познат. Мисля, че работи тук. Мамка му, та това е Макмърфи!
— Кой е той?
Храдски натисна някакъв бутон и на екрана изскочи личното му дело. Имаше негова снимка и до нея се виждаше името му: Роланд Макмърфи, помощник–вицепрезидент. Следваха всички негови лични данни: телефон, адрес на Кълъмбъс Авеню. Всичко.
— Това е нашият човек! – Най-накрая. На Д’Агоста му беше трудно да скрие екзалтацията в гласа си.
— Хм – обади се Храдски. – Не мисля така.
— Какво имате предвид?
— Дори не мога да си представя Макмърфи да направи това. Той е от онези хора с тесни рамене, двойна брадичка, хипохондрик, колекционер на пеперуди, щура се наоколо, все едно ще го нашибат с камшик.
— Понякога са хората, които най-малко подозираш – отговори Д’Агоста. – Просто избухват.
— Можем да проверим неговото движение. Съхраняваме цифрови данни за всеки, който влиза или излиза от сградата. – Храдски започна да прелиства някакви електронни файлове. – Тук пише, че не е идвал на работа. Изглежда се е обадил, че е болен.
— Значи се е обадил, че е болен, и после се е промъкнал тук. – Д’Агоста се обърна към Къри. – Прати две патрулки на неговия адрес с подкрепления. Два екипа от спецотряда са в готовност за действие, ако стане нужда. Действай.
— Слушам, лейтенанте.
Храдски прочисти гърлото си.
— Това, което предположихте – че се е промъкнал тук – би било трудно, ако не и невъзможно. Тук имаме най-модерна охрана.
Пендъргаст каза тихо:
— Мога ли да помоля за нещо?
Д’Агоста го погледна.
— Да, разбира се. Казвай.
— Убиецът е излязъл от кабинета в четири часа и една минута следобед. За колко време се стига оттам до главното стълбище?
— Бих казал от шест до осем минути – отговори Храдски, след като помисли.
— Чудесно. Да проверим тогава записа на камерата във фоайето в четири и осем минути.
Храдски го приготви и след минутка те вече гледаха мъжа с калъфа за чело да излиза от фоайето в четири и осем.
— А сега – продължи Пендъргаст – продължете да връщате записа от камерата във фоайето, докато не го видим да влиза.
Гледаха видеото обратно, докато не видяха мъжа да излиза от вратата и да върви заднешком, изчезвайки от погледите им.
— Три и петдесет следобед – каза Пендъргаст. – Сега вече знаем, че убийството е извършено в течение на единайсет минути между три и петдесет и четири и една. Отлично. Господин Храдски, пуснете ни от камерата във фоайето записа от осем минути по-рано, за да видим дали влиза в сградата.