— Разбира се, разбира се – веднага след като му съобщя резюмето.
Помещението потъна в тишина. След малко Пендъргаст отмести ръка от предницата на сакото си и стана.
— Съжалявам, но тази информация е само за господин Озмиян.
Когато чу това, усмивката на адвоката – или може би изразът на злорадство – стана по-широка.
— Разбира се, когато вземете призовката, ще му я дадете. А сега ми позволете да ви съпроводя до асансьорите.
Без да каже нищо, Пендъргаст го последва навън от неговия кабинет през високите кънтящи пространства към ъгъла с асансьорите.
40.
„Ле Тюлейри“, ресторантът с три звезди на „Мишлен“, който се намираше в тих жилищен квартал около Източна 60-а улица – на хвърлей място от Медисън Авеню, работеше на пълни, но дискретни обороти в навечерието на Новата година. „Ле Тюлейри“ беше едно от най-редките явления в модерния Ню Йорк – френски ресторант от едно време, целият в тъмно дърво и патинирана кожа, който се състоеше от половин дузина помещения, подобни на елегантни сепарета, пълни с купи за мезета, подредени под маслени картини в тежки позлатени рамки. Многобройните като лекари в спешното отделение келнери и техните помощници пърхаха около клиентите. Тук петима мъже в бели колосани одежди стояха на опашка пред метрдотела и едновременно свалиха сребърните похлупаци от чиниите, подредени на голямата маса, с точността на добре обучени войници на парад, разкривайки прелестите, скрити под тях. А там старши келнер с ловки движения обезкости филето от дувърски морски език. Разбира се, то бе пристигнало сутринта със самолет. В ъгъла друг келнер подреждаше аншуа, каперси и твърдо сварени яйца в купа за салата „Нисоаз а ла Кап Фера“ под проникновените погледи на клиентите.
В далечния край на един от задните салони на „Ла Тюлейри“, почти скрити зад тъмночервена купа с мезета, седяха асоциираният изпълнителен директор по разузнаването Лонгстрийт и агент Пендъргаст, които току-що бяха приключили с предястията си – за директора охлюви с чеснов сос по бургиньонски, а за агента терин от гъби пумпалки с гъши дроб. Сомелиерът се появи с втора бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1996, на цена шестстотин долара. Лонгстрийт беше опитал глътка от първата, но обяви, че има вкус на тапа, и я върна. Когато мъжът я отвори, Лонгстрийт стрелна Пендъргаст с кос поглед. Винаги се беше ласкал от мисълта, че е познавач, и се беше хранил толкова често в най-добрите парижки ресторанти, колкото времето и ограничените му средства разрешаваха. Тук се чувстваше толкова у дома си, колкото в собствената си кухня. Видя, че Пендъргаст също се чувства като у дома си, прелиствайки менюто и задавайки уточняващи въпроси на келнера. Те отдавна споделяха любовта си към френската кухня и вина, но въпреки цялото време, прекарано заедно, докато служеха в специалните части, мъжът срещу него беше и щеше да си остане загадка.
Той прие малката глътка, която сомелиерът му наля, разклати чашата, за да поеме аромата и провери цвета, вискозитета на твърде младото гран крю, и накрая, докато го аерираше по езика си, го преглътна. След това отпи още една глътка, повтори процедурата внимателно отначало. Щом свърши, кимна на сомелиера, който отиде да декантира виното. Когато човекът се върна, за да напълни чашите им, техният келнер пристъпи към масата им. Лонгстрийт поръча сотиран в сос от ябълкова ракия телешки мозък. Пендъргаст поиска гълъби със зеленчуци на грил по провансалски. Келнерът им благодари и изчезна в сумрачното, уютно пространство отвъд тяхната маса.
Лонгстрийт изрази с кимване своето одобрение.
— Отличен избор.
— Никога не мога да устоя на трюфелите. Скъпо удоволствие, но просто не мога да устоя.
Лонгстрийт отпи по-голяма и преценяваща глътка от бордото.
— Тези убийства предизвикват страхотен фурор у всички обществени класи. У богатите, защото се виждат на мушката, а у останалите, защото могат да преживеят силната тръпка от гледката как свръхбогатите си го получават.
— Така е.
— Не бих искал сега да съм на мястото на твоя приятел Д’Агоста. Нюйоркската полиция го отнася здраво. Ние също не се опазихме от неудобното положение.
— Имаш предвид поведенческия профил?
— Точно така. Или по-точно липсата на такъв. – По молба на Нюйоркското полицейско управление Лонгстрийт беше предал случая на Ловеца на глави в поделението по „Поведенчески науки“ на ФБР в Куонтико, за да му изготвят психологически профил. Независимо колко са странни, серийните убийци се делят на типове и поделението беше разработило база данни за всеки известен тип в света. Когато на сцената се появи нов убиец, секцията успяваше да го вмести в съществуващите модели, за да изработи психологически профил: неговите мотиви, методи, поведенчески модели, работни навици, включително неща като социоикономическа среда и дали притежава или не автомобил. Този път обаче поделението по „Поведенчески науки“ се оказа неспособно да профилира Ловеца на глави. Убиецът не се вписваше в нито един от познатите досега модели. Вместо психологически профил Лонгстрийт беше получил дълъг отбранителен доклад, който можеше да се сведе до едно-единствено заключение: за този убиец базите данни на Куонтико бяха безполезни.