Лонгстрийт въздъхна.
— Ти си нашият специалист по серийни убийци – каза той. – Какво мислиш за този? Наистина ли е единствен по рода си, както твърдят от секцията?
Пендъргаст наклони глава.
— Все още се опитвам да разбера. Честно казано, изобщо не съм сигурен, че си имаме работа със сериен убиец.
— Какви ги говориш? Той уби четиринайсет души! Или тринайсет, ако не броиш първата жертва.
Пендъргаст поклати глава.
— В основата си всички серийни убийци имат патологична или психотична мотивация. В този случай обаче мотивацията е… сравнително нормална.
— Нормална? Да убиеш и обезглавиш половин дузина хора? Да не си се побъркал? – Лонгстрийт едва не се изсмя високо. Това беше типично за Пендъргаст, който винаги успяваше да удиви и обърка хората с някое възмутително изказване.
— Да вземем Адейеми. Почти съм сигурен, че няма скелети в гардероба, че за нея няма мръсни истории. Нито пък беше кой знае колко богата.
— Тогава текущата теория за причините за обезглавяванията е безполезна.
— Или може би…
Пендъргаст замълча, докато им сервираха вечерята.
— Може би какво? – попита Лонгстрийт, докато ровичкаше в своя телешки мозък.
Пендъргаст махна с ръка.
— Много теории могат да хрумнат на човека. Може би през цялото време Адейеми или някоя от другите жертви е била истинската цел, а останалите убийства са просто за заблуда.
Лонгстрийт опита своето блюдо, но се разочарова, защото светлорозовият телешки мозък беше препържен. Остави сребърните прибори на чинията, повика келнера и върна блюдото, за да бъде сменено. После се обърна отново към Пендъргаст.
— Наистина ли смяташ това за възможно?
— Невъзможно. Фактически почти невероятно. – Пендъргаст направи кратка пауза, преди да продължи. – Никога не съм срещал толкова неподдаващ се на анализ случай. Очевидно главите липсват, а първоначалните жертви бяха заобиколени със сериозна охрана. Това са единствените сходства, с които разполагаме засега. Определено не е достатъчно, за да изградиш теория на тази основа, защото оставя отворена врата за широка палитра от мотиви.
— И какво сега? – Макар никога да не му го беше признавал, на Лонгстрийт му доставяше удоволствие да гледа как работи главата на Пендъргаст.
— Трябва да се върнем обратно в началото, при първото убийство, и да си пробием път оттам. То е ключът към всичко случило се след това заради факта, че се пада първо. Освен това е и най-любопитното. Трябва да установим аномалиите, преди да можем да разберем моделите на онова, което последва. Например защо му е на някого да задига главата двайсет и четири часа след като момичето е убито? Сякаш никой освен мен не се чувства обезпокоен от това обстоятелство.
— Наистина ли го смяташ за важно?
— Да, мисля, че е жизненоважно. Всъщност тази сутрин се отбих при Антон Озмиян, за да получа още информация. За съжаление обичайните ми номера не помогнаха да мина през антуража му от подмазвачи, адвокати, телохранители, лакеи и други подобни пречки. Наложи се да се оттегля с известно неудобство.
Лонгстрийт потисна усмивката си. Прииска му се да беше видял как Пендъргаст подвива опашка, тъй като това се случваше крайно рядко.
— Защо ли имам чувството, че този разказ води към някакво искане?
— Хауърд, имам нужда от силата на твоето звание. Имам нужда от цялата мощ на ФБР зад гърба си, за да хвана бика за рогата в собствения му кабинет.
— Разбирам. – Лонгстрийт остави мълчанието да се проточи, за да се изпълни с напрежение. – Алойшъс, нали знаеш, че още си в моя черен списък? Подмами ме да не изпълня клетва, за която гарантирах с живота си.
— Напълно го осъзнавам.
— Добре. Ще направя каквото мога, за да влезеш в кабинета, но след това проблемът си е твой. И ще те придружа, но само като наблюдател.
— Благодаря ти. Това е напълно приемливо.
Келнерът се върна с чиния димящ телешки мозък. Плъзна я пред Лонгстрийт и отстъпи назад с боязливо изражение, докато чакаше оценката на клиента. Асоциираният изпълнителен директор по разузнаването решително отряза парченце от единия край и поднесе към устата си трепкащата маса.