Не след дълго Мелиса, бременната му полусестра, се появи с чашки кафе върху малък поднос. Остави тримата си братя да вземат сами своите, но с последните две заобиколи масата. Първата постави церемониално пред Уайът, а втората — пред баща си, неговия баща, като преди това се наведе и леко го целуна по темето.
След като се регистрираха в хотела и влязоха в стаята си, Уайът каза на Тамара, че иска да подремне за минутка. След това щеше да опита да се свърже с Щатите, може би през хотелската централа, и да помоли Девин Джул да потърси повече информация за Ланс Спенсър, стига той да е още жив. Но междувременно се чувстваше малко изморен.
— Малко? — попита Тамара.
Той сви рамене, изкривявайки устни в подобие на усмивка.
— Е, може би и повече.
— Хубаво тогава — каза тя. — Ти поспи, а аз ще сляза да си проверя имейла във фоайето. Как ти е главата?
— Горе-долу.
— Ще рече горе-долу добре, или горе-долу зле?
— Някъде по средата. — Той седна върху леглото. — Не станаха ли твърде много въпроси?
— Искаш ли да те събудя?
— Какво ще кажеш за след около час?
— Сигурен ли си, че ще ти стигне?
— Ще трябва.
Тя седеше срещу него на стола пред бюрото, тъй че очите им бяха почти на едно ниво.
— Уайът. Можеш да си починеш и по-дълго от час. Светът няма да се свърши.
— Кой знае — отвърна той, а после добави: — Един час ми е достатъчен. Наистина.
Тя си пое дъх и го изгледа.
— Е, ако решиш, че ти трябва повече, само кажи и ще ти го отпусна.
— Страхотна си. Благодаря.
— Пак заповядай.
— Просто ми дойдоха твърде много впечатления.
Тя се пресегна и го докосна по коляното.
— Мога да остана и да легна до теб. Няма да ти досаждам, обещавам.
— Не, по-добре върви. Добре съм.
— Един час уединение и дрямка и всичко пак си застава по местата, така ли?
Той се насили да кимне и преглътна онова, което явно се канеше да каже. Гледаше право към нея, но сякаш не я виждаше, а се взираше в някаква пустота. Накрая изпъшка, простена „О, боже“ и се отпусна по гръб.
— Няма ли поне да допълзиш до възглавниците? Ще ти бъде по-удобно.
След като не получи отговор, тя сви рамене, стана и отиде в банята. Когато се върна, го завари легнал в абсолютно същото положение, със затворени очи. Но нещо в позата му ѝ направи впечатление и като се приближи видя, че той изобщо не спи, а напротив, намира се в състояние на болезнено напрежение. Ръцете му бяха свити в юмруци край тялото, а дишането му излизаше на кратки, бързи пресекулки.
— Уайът? — Тя се наведе и го побутна по крака. — Уайът, добре ли си?
Някъде от вътрешността на гърдите му се надигна стон, глух и дълбок, от който я жегна истински страх. Това бе първобитен звук, какъвто никога преди не го бе чувала да издава и затова нямаше представа как да го изтълкува. Седна до него на леглото и положи длан върху ризата му, усещайки препускащия пулс на сърцето отдолу. Доближи устни до ухото му и прошепна:
— Шшт, спокойно. Всичко е наред.
Но очевидно не беше наред. Уайът се извърна настрани, подгъна крака в ембрионална поза и цялото му тяло се разтресе като от електрически ток. Последва миг на бурно освобождаване, при което той внезапно зарида неконтролируемо, свит на кълбо, задъхвайки се от хлипания и надавайки нечленоразделни звуци, които се сливаха в един протяжен вопъл.
Ужасена от този срив, Тамара се долепи до него и опита да обхване гърба му с ръце — да го удържи, успокои. Но той дори не даде вид, че забелязва присъствието ѝ, а продължи да се гърчи под прегръдките ѝ в конвулсивни ридания, които го връхлитаха отново и отново.
Тогава тя просто остана притисната до тялото му и го остави да продължава в същия дух. Бездруго не можеше да стори нищо, за да му помогне. Накрая, десетина минути по-късно, кризата сякаш изцеди и последните останки от силите му. Дълбоките стенания отстъпиха място на изтощен хленч, който постепенно също заглъхна и той застина неподвижно.
Като видя, че е заспал дълбоко, Тамара го зави и остана край него следващите няколко часа. На моменти от устата му се разнасяха неясни възклицания, но през повечето време лежеше тихо, все така свит на кълбо. Тя се настани на бюрото и се зае да прелиства туристическите брошури. След като приключи с тях, зачете някакъв роман, оставен от предишен посетител, озаглавен „Изкуството да се надпреварваш в дъжда“. След като преодоля първоначалната трудност да възприеме, че разказът се води от името на куче, тя намери книгата за доста добра, макар и да не можеше да се потопи изцяло в сюжета заради тревогите около Уайът.