— Шест или седем часа.
— Добре, само една таблетка засега. Колкото да заспи. После, на сутринта, ако безпокойството продължава, ще третираме мигрената. — Гутиерес ѝ подаде пластмасова кутийка с четири хапчета в нея. — Това е лоразепам. Ще му помогне да преодолее чувството на тревога. Но не по-рано от утре сутрин и само ако се налага. Предизвиква пристрастяване, затова внимавайте. Ако симптомите не отшумят, щом се приберете у дома, отидете на лекар. Колко дълго смятате да останете тук?
— Само още ден, най-много два.
— Добре. Правилно постъпихте, че ме повикахте. С редовен сън смятам, че бързо ще се оправи. Понякога такива стресови епизоди могат дори по свой начин да бъдат полезни. Но ако да речем до вдругиден не настъпи промяна, обадете ми се пак и ще предприемем по-нататъшни мерки.
— Надявам се да не се наложи.
— Аз също. — Докторът стана и затвори чантата си. Тамара го изпрати до вратата, благодари му отново, а после отиде в банята, за да налее чаша вода за хапчето на Уайът.
28
В сряда сутринта, два дни по-късно, Хънт отвори очи, обърна глава и видя Тамара да седи свита в креслото. Беше загърната в пухкав бял хотелски халат и четеше книга с чаша кафе в ръка. Щорите бяха вдигнати и светлината отвън обливаше косата и раменете ѝ. На масичката до нея имаше порцеланова кана, още една чаша и купа с плодове.
Колко ли беше часът? Съдейки по височината на слънцето, явно бе проспал по-голямата част от сутринта. Небето отвъд прозореца беше наситеносиньо. Миризмата на кафе и шоколад подразни ноздрите му. Той се протегна с прозявка под завивките, после се обърна към Тамара с думите:
— Толкова си красива.
Тя трепна от изненада и облекчение. Остави книгата с корицата нагоре и се вгледа в него с отпечатък на тревога върху лицето.
— Радвам се, че мислиш така. Как се чувстваш?
— Добре. — Речта му все още бе леко завалена. — Макар че едно кафе няма да ми дойде зле.
— Чакай да проверя дали е останало малко.
— Ще съм ти безкрайно благодарен.
— Виж ти — вдигна каната тя. — Днес бил късметлийският ти ден. — И напълни чашата му. После добави пакетче шоколад на прах, разбърка го, приближи и го изчака да седне в леглото, като подпъхна възглавници зад гърба му.
— Много ли е късно? — попита той, докато се настаняваше удобно.
— Наближава обяд.
— И вече сме вторник?
Лицето ѝ се отпусна в мека усмивка.
— Поне последния път, когато проверявах, беше сряда.
— Значи са минали два дни оттогава? — Хънт се поколеба и продължи: — Е, толкова по-добре. Имам чувството, че е било преди цяла седмица. — Той остави чашата на нощното шкафче и потупа с длан леглото до себе си.
Тамара го погледна, взе своето кафе от бюрото и също приседна върху завивките.
— Не знам какво ми стана — каза той с прегракнал глас. — Нямам обяснение. Единственото, което мога да кажа, е, че съжалявам и че няма да те виня, ако сега решиш да ме напуснеш.
— Защо ще решавам да те напусна? И за какво има да съжаляваш? Просто си получил нервен срив. Докторът каза, че се дължало на безпокойство и преумора. А и мескалът ти е дошъл като капак. В общи линии, дал си накъсо за известно време.
— Дал съм накъсо. Супер.
— Случва се, Уайът. На всеки могат да му прегорят бушоните.
— На мен поне не ми се беше случвало.
— Е, добре дошъл в новата реалност, в която и ти си като другите.
— Добре, добре, предавам се — махна с ръка той. — Смътно си спомням, че видях доктор. Умно решение.
— Не знаех как иначе да постъпя. Нямах представа какво се случва. За щастие, от хотела ми го препоръчаха и той се отзова веднага.
— Много съжалявам, че те натоварвам с всичко това.
Тя поклати глава.
— Ти си този, който се натоварва. Аз просто се радвам, че се оказах наблизо.
— За да ме видиш в най-блестящата ми форма.
— Ще престанеш ли най-сетне? Какво толкова е станало? Аз съм тук и ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да положиш повече усилия. Като например да ме изриташ през вратата.
— Нямам такива намерения. Последното, което искам, е да се отърва от теб.
— Чудесно. Защото и на мен не ми влиза в плановете.
— Но ми е неудобно от това, че…
Тя сложи пръст върху устните му.
— От кое? Че не си съвършен? Че и в теб бушуват чувства и емоции, които не можеш да контролираш? Че понякога животът изглежда прекалено труден? Е, фактът е, че хората не са божества. Един ден, кой знае, може и аз да изпадна в подобна дупка. Да ме видиш разчорлена, свадлива, намусена. Какво тогава, ще си тръгнеш ли?
— Няма да си тръгна.