— Е, нито пък аз. Точка по въпроса. Разбрахме ли се? — Тя се сети за кафето и вдигна чашата към устните си. После го погали по лицето и попита меко: — Как е светлинното шоу тази сутрин?
Хънт вирна брадичка, огледа ъглите на стаята, после се взря обратно в нея и изненадано произнесе:
— Няма и следа от него.
— Добре. Ако започне да се обажда отново, докторът остави още едно хапче — просто да знаеш. А междувременно няма да ти навреди, ако похапнеш нещо.
— Идеята ми допада — каза Уайът. — А после трябва да се обадя на Девин.
Хънт имаше чувството, че е изчерпал всички възможни пътеки. Беше последвал нишката от първото съобщение до убийството на майка си, а оттам до Джоунстаун. После от Еви Спенсър бе стигнал до Джоунс, Индианаполис и баба си по майчина линия. Лайънел Спенсър пък го бе отвел до биологичния му баща с неговото задружно и работливо семейство, а също така и до своя брат Ланс, който оставаше последният необърнат камък. Ако и оттук не изскочеше нищо, Уайът нямаше идея в каква друга посока да поеме. И все пак, може би нямаше да се озове в задънена улица. В ума му трепна нова мисъл, която му даде искрица надежда. Последното съобщение гласеше просто Не е Лайънел.
Само първото име.
Това не оставяше ли открита възможността убиецът да е друг Спенсър? А в такъв случай, кой би могъл да е освен Ланс?
Вярно, шансът беше малък, но реален.
И в крайна сметка, ако въпреки всички усилия не успееше да доведе разследването до успешен завършек, от него все щеше да има някаква полза. От чисто егоистична гледна точка, бе провел невероятно лично пътешествие, отвело го до отдавна изгубените му корени и помогнало му да свали закостенялата обвивка, формирала се върху ранния му живот. Под нея се бяха открили живи рани, но той чувстваше, че тези рани едва сега могат да започнат действително да заздравяват.
Също, сътресението най-сетне бе довело до сближаването им с Тамара. Този факт не се изчерпваше само с интимността, макар естествено и тя да имаше своето значение. Помежду им бе избуяло ново доверие, една връзка, която не бе докрай изкована преди неговия пристъп, нервен срив или както там се наричаше. Сега те наистина бяха рамо до рамо, без резерви, за добро и зло.
Тъй че да, ако сега решеше да се оттегли и да се признае за победен, щеше да има известна компенсация. Но дълбоко в сърцето си Хънт не желаеше да спира преследването. Бе стигнал толкова далеч, като всяка стъпка по отдавна изстиналите дири го бе отвеждала до нова улика. Съзнанието му отказваше да приеме, че целият този труд ще остане невъзнаграден.
В Теотитлан нямаше мобилно покритие, но след късната закуска успя да се свърже от рецепцията с номера на Джул. Включи се гласова поща и той му остави съобщение. С Тамара имаха резервации за полета от Оахака до Финикс в пет и половина следобед.
Но през последния час преди заминаването им оставаше още един важен ангажимент. Хънт спря колата пред магазинчето на Кевин Карсън, което само два дни по-рано му изглеждаше толкова плашещо, така претоварено с емоционален заряд, че едва успя да прекрачи прага му. Сега просто почукаха на вече отворената дървена врата, поздравиха на висок глас и влязоха в сенчестото предно помещение.
Баща му спря да работи, изправи се от стана и ги доближи, като повика и жена си. Официалният повод за посещението бе организацията по изпращането на даровете от семейството за Калифорния. Тамара знаеше няколко думи на испански, а Мария — все пак омъжена за американец — говореше елементарен английски и сега двете жени се изгубиха във вътрешността на къщата да се погрижат за важната задача.
Уайът пръв наруши настъпилата неловка тишина.
— Исках да ти благодаря за посрещането — рече. — Беше чудесно празненство.
— Тук не празнуваме достатъчно, тъй че идването ви беше добър повод — кимна баща му. След кратка пауза въздъхна и продължи: — Знаеш ли, когато ти казах, че не бих те винил, ако си дошъл да ме убиеш, наистина го мислех. Щеше да имаш пълното право. Но сега не мога да ти опиша колко се радвам, че животът ти се е подредил.
— Да, имам прекрасно семейство.
— Личи си.
— И ти също.
— Знам. Гордея се с всеки един от тях. — Той погледна Уайът в очите и захапа устна. — Но не се гордея със самия себе си. Не знам къде ми е бил умът.
— Смятал си, че го правиш за мое добро. И вероятно си бил прав.
— Не съм толкова сигурен.
— Разбира се, че не си. Вече няма как да разбереш. Но положително нямаше да се озовеш в тази къща, женен за Мария, ако ме беше повлякъл със себе си. А по всичко изглежда, че тук ти е мястото.
— Надявам се да си прав. Но пътят, който ме доведе дотук…