Хънт го спря с ръка.
— Трябвало е да го поемеш. Разбирам и не те виня. Това се опитвам да ти кажа.
Кевин Карсън примигна веднъж-дваж, после прочисти гърло.
— Благодаря ти. Не знам дали го заслужавам, но благодаря.
— Бих искал и за в бъдеще да поддържаме връзка помежду си.
— Сигурен съм, че можем да го направим — кимна баща му.
— Ами тогава да опитаме.
— Добре.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, скрепвайки уговорката.
— Гадна работа, а? — обади се пръв Кевин.
— Да, доста — отвърна Хънт, наясно с пълния смисъл, вложен в думите. Защото това бе самата истина — убийството на Марджи, двете дела срещу баща му, ситуацията, принудила го да изостави сина си, бягството в Мексико, изграждането на нов живот от нищото в чужда страна, справянето с цялата непосилна загуба. — Защо не отидем да видим как напредват жените? — добави след малко. — Все пак имаме да хващаме самолет.
Девин Джул мразеше да лъже партньорката си, но Сара категорично бе затръшнала вратата пред всякакви по-нататъшни разисквания и съмнения относно вината на Лайънел Спенсър, тъй че той нямаше желание да разнищва повече тази тема пред нея, нито да ѝ обяснява защо има желание да продължава да си губи времето, пренареждайки елементите на един вече решен случай. Затова си измисли за пред нея оправдание, че му се налага да се яви в съда като свидетел по някакво старо дело. Тя му повярва и продължи да си гледа работата, оставяйки го на мира.
Онова, което го бе тласнало отново по пътя на съмнението, бе обаждането на Хънт от Мексико, с настойчивата молба да провери по-възрастния брат на Лайънел, Ланс Спенсър. Основателността на това съмнение бе друг въпрос, защото приятелят му не подкрепяше искането си с никакви конкретни мотиви.
Разбира се, първото, което направи, бе да потърси лицето в полицейската база данни, откъдето научи, че няма криминално досие. Бързата проверка в интернет му разкри, че Ланс е президент на компания за самолети под наем, пилот, член на управителните съвети на три други корпорации и явно значим дарител на няколко благотворителни дружества, най-вече на програма за настаняване на деца в приемни семейства. Притежаваше къща в Ноб Хил в Сан Франциско и още една в окръг Сонома. Семеен, с жена и дете.
Накратко казано, човекът бе стълб на обществото.
Каква причина можеше да посочи Джул на Ланс Спенсър, ако похлопаше на вратата му и кажеше, че иска да му зададе няколко въпроса относно смъртта на брат му? Дали случайно той не го е застрелял и не е нагласил нещата така, че да прилича на самоубийство? Не, естествено полицията не разполагаше с никакви улики, но все пак…
Това беше абсурдно. Професионализмът на Джул не му позволяваше да говори със заподозрян в убийство без предварително съставен план. Това можеше да е единственият му шанс да разпита Ланс, а и във всички случаи втори път нямаше да го хване неподготвен. Затова не му се щеше да се впуска в мъглява размяна на въпроси и отговори, която нямаше да постигне нищо, освен да предупреди Ланс, че се намира под подозрение.
Информацията на Хънт не почиваше върху никакви твърди факти, нито водеше до неопровержими заключения, но Джул го познаваше вече от доста години. Бяха работили заедно по три дела, два пъти на една страна и веднъж повече или по-малко като противници, като всеки път интуицията и инстинктите на Хънт се бяха оказвали печеливши. Девин не се съмняваше, че Уайът си дава сметка за всички детайли, сочещи към виновността на Лайънел Спенсър, и въпреки тях остава скептично настроен. Затова колкото и да се изкушаваше, не можеше с лека ръка да отхвърли съмненията му.
Хънт се бе доказал като неуморен и вдъхновен следовател. По полицейските стандарти бе напълно свободен електрон — не му се налагаше да действа в рамките на системата както Джул, затова не го и правеше. Работеше по вътрешно чувство, нюх, честолюбие, его, а понякога и просто по инат. Това го правеше труден както като приятел, така и като полупартньор. Но успехът му нямаше как да се отрече — нееднократно се бе оказвал прав, докато ченгетата бяха грешали. Джул знаеше, че не бива да забравя това — не го забравяше и сега, докато шофираше към дома на бившия шеф на полицията Дан Ригби.
Човекът бе достатъчно любезен да откликне на искането му за лична среща. Помнеше предишния им разговор, когато бе обещал при нужда да му съдейства по случая, който тогава касаеше единствено убийството на Марджи Карсън. Сега двамата мъже седяха в кухнята на Ригби, чиято чаша с боровинков сок застина на половината път към устните му.