Хънт си даваше сметка, че всичко това са предимно, ако не и изцяло негови собствени спекулации. Доказателствата, които трябваше да предостави на Джул, за да има какъвто и да е шанс за арест, продължаваха влудяващо да му се изплъзват. Трябваше да признае, че няма нищо подозрително или зловещо в това човек да позвъни на брат си и двамата да разговарят петнайсет минути. Близостта във времето с обаждането на Орлов можеше да е чисто съвпадение.
Но той знаеше, че не е така.
Не му се искаше да буди Джул посред нощ с новата информация за телефонното обаждане на Лайънел до Ланс и неговата потенциална значимост. Затова изчака до сутринта и изпита немалко задоволство от смекчаването на позицията на приятеля си по случая. Както се оказа, Джул дори си бе направил труда да посети бившия шеф на полицията Ригби, Елинор Бърг и още едно пенсионирано ченге, Мартин Инголс, опитвайки се да впише брата на Лайънел в решаването на четирийсетгодишното уравнение. И се беше сдобил ако не с твърди факти, то поне с доста любопитни детайли.
Според разказа му Елинор Бърг почти бе подскочила при споменаването на името на Ланс Спенсър. Вярно, не бе чувала съпруга си да го свързва по някакъв начин с убийството на Марджи Карсън, но затова пък многократно коментирал присъствието му по публичните изяви на Джим Джоунс из града в началото на 70-те. Явно го намирал за нагъл досадник, считащ, че има привилегията да разиграва охраняващите полицаи както си ще. Общо взето, същата песен като при Мартин Инголс.
Затова, когато в 10:20 на следващата сутрин двамата с Тамара се приземиха над искрящия от слънцето залив на Международното летище Сан Франциско, той първо я откара у тях, после отиде до дома си да остави колата, да се изкъпе и преоблече, а след това се отправи пеша до съседната пряка, където с Джул имаха уговорка за обяд в гръцкия ресторант на Лу.
Специалитетът на Лу тази сряда откриваше нови хоризонти дори пред авантюристичния стил на това заведение, което редовно изненадваше клиентите с нови ястия от гръцко-китайски произход. Днешният шедьовър представляваше нещо като мусака от патладжан и октопод, наредени на пластове върху подложка от лепкав ориз, силно подправена с чесън и сладко-лютив сос и покрита със заливка от сирене и бешамел. Гордият съдържател казваше на всеки, прекрачил прага му, че подобен кулинарен хит се нуждае от популярно, лесно запомнящо се име, нещо от рода на „пиле по императорски“. За целта бе организирал състезание, а наградата бе доживотно безплатно ядене всеки път, когато това бе специалитетът на деня.
Досега на дъската зад гърба му бяха записани с тебешир три имена: Пулпо Диабло, Насладата на Лу и Октоджан. Според Хънт и трите бяха доста неудачни, най-вече последното.
— Откъде са го взели пък този Октоджан?
Джул сдъвка хапката си и преглътна.
— Явно от октопод и патладжан.
— Никой няма да се сети — поклати глава Хънт. — Изобщо не напомня на това, което ядем. По-скоро звучи като някакво азиатско оръжие. — Приятелят му сви безразлично рамене. — А също, какво ще стане, ако някой спечели състезанието, но не харесва тъкмо това ястие?
— Сигурен съм, че Лу ще измисли нещо. Сигурно ще му позволи да си избере специалитет по избор. — Самият Джул явно нямаше проблем с харесването на блюдото, защото го поглъщаше с нескрит ентусиазъм. — Освен това може да направи търг с правото си да яде безплатно до живот и да спечели куп пари. Но от друга страна, не виждам кой не би го харесал. Лу е прав, това е класически букет от вкусове.
— Знаеш ли, всъщност името не е лошо.
— Кое име?
— Класически букет. Единственият проблем е кой ще обере лаврите за него, ти или аз.
— Аз, естествено. — Джул пъхна поредната хапка в устата си. — Нали аз го казах пръв.
— Да, но пропусна да забележиш стойността му. Добре че бях аз, за да ти я посоча.
— Е, може да си разделим наградата.
— Но тогава как Лу ще знае на кого да сервира безплатно? Ще трябва да ни направи талонче, което да носим в портфейлите си и да си го разменяме, като ни дойде редът.
— Много сложно става — каза Джул. — Най-добре да забравим за цялата история и да оставим друг да спечели.