— И на кой точно етап ще благоволиш да включиш полицията, ако смея да попитам?
— Веднага щом разполагам с информация, която можете да използвате.
— И смяташ, че сме неспособни да преценим това сами?
Хънт въздъхна с досада.
— Не ме разбирай погрешно, Девин, но изхождам от убеждението, че още от самото начало сделката ни с нея е да не бъде замесена. Нека първо събера уликите, а след това ще ви ги предам, за да можете да го арестувате.
— Нямаше да има проблем, ако говорехме само за смъртта на майка ти преди четирийсет години, Уайът. Но през миналата седмица имахме още две, а може би и три убийства. Ако тази жена знае нещо, каквото и да е то, решението дали ще се замесва вече не е нейно, а наше. Надявам се, си наясно с това?
— Оценявам позицията ти — отвърна с равен глас Хънт, — но ще се наложи да действам по своите правила. Задължен съм ѝ.
— Моля? И за какво?
— Тя запълни историята на целия ми живот, Девин. Може да ти звучи маловажно, но за мен значи много. И условието е да не я закачаме.
— Да не сте подписали договор помежду си?
— Имаме разбирателство.
— Така ли? Чуй тогава моето разбирателство. Ако намерим начин да се докопаме до онзи тип и се окаже, че си укрил информация, която е могла да доведе до по-ранното му задържане, или не дай си боже той убие още някого, в това число и тайнствената ти кореспондентка…
Хънт вдигна ръка, за да го спре.
— Ще ви държа в течение на всичко, което знам, Девин. Просто не мога да ви издам източника.
Джул остана да седи с каменно лице над половин минута. Накрая отмести рязко стола си и се изправи.
— Е, ще се видим, когато имаш какво да ми кажеш. Обядът е от теб.
30
Лавровата стая на Мишън Клуб на Ноб Хил бе малко по-голяма от килер, с две врати и един прозорец, гледащ към улицата, като всеки квадратен сантиметър от оскъдната останала площ на стените бе покрит със стари, поставени в рамки фотографии на Сан Франциско — голямото земетресение и пожара, кулата Койт при издигането и завършването ѝ, двата моста по време на строежа им, Маркет стрийт през 1913-а, площад „Жирардели“ — а също и с различни образи на жени, очевидно играли видна обществена роля през годините.
Твърде неспокоен, за да седи на едно място, Хънт крачеше напред-назад край малката, празна камина — три стъпки в едната посока и три стъпки в другата, между двата стола с високи облегалки, с които се изчерпваше мебелировката на помещението. Беше 4:45 следобед и той се намираше тук вече от четвърт час. След раздялата с Джул първо се бе отбил до офиса, за да се чуе от учтивост с някои от клиентите, които пренебрегваше повече от седмица. После бе отишъл до дома си, за да се преоблече подходящо за срещата — тъмен костюм на тънко райе, бяла официална риза, тъмновишнева вратовръзка и италиански обувки.
Тя обаче закъсняваше за уговорката им и той започваше да се притеснява, че може да не се появи изобщо, въпреки спешната, макар и измислена причина, която бе споменал по телефона. Беше ѝ казал, че при последващата проверка на молбата на Джудит Блек за членство се е натъкнал на някои счетоводни нередности, които би искал да обсъди на четири очи — най-добре на място в клуба.
Вече за десети път поглеждаше часовника си, мъчейки се да прогони съмнението, че плитката му уловка вероятно е била разгадана, когато се разнесе тихо почукване, вратата се отвори и тя влезе в стаята. Пристъпи към него, дари го с лъчистата си усмивка в стил Грейс Кели, и му протегна ръка.
— Здравей, Уайът. Май се превръщаш в редовен посетител. Внимавай, една жена лесно може да привикне да те вижда тук.
Ето я отново, онази флиртуваща самоличност, която тя надяваше с такава лекота, едновременно ласкаеща, неустоима и недостъпна. Вариантите бяха три, рече си Хънт — да е повярвала на измисления предлог за срещата, да се преструва на несведуща относно случващото се или той да греши и не тя да му е изпращала съобщенията.
Но беше сигурен, че не греши.
Съобщенията бяха от нея. Доди Спенсър, съпругата на Ланс Спенсър, собственик на авиокомпанията „Екзекюджет“.
Здрависа се с нея и ѝ благодари, задето се е съгласила да го приеме с толкова кратко предизвестие.
— Звучеше така тайнствено по телефона, че трудно можех да ти откажа, нали?
— Предполагам — каза Хънт. — Нещо против да седнем?
— Разбира се, заповядай.
Но щом се разположиха на столовете, той установи, че не може повече да продължава с театъра и това вероятно си пролича по фалшивата усмивка, която лепна на лицето си.
— Изглеждаш напрегнат, Уайът. Толкова ли е сериозно?
— Да — отвърна той, а очите му срещнаха нейните. — Много е сериозно и не е свързано с клуба. Както, предполагам, знаеш.