— Винаги се радвам да те чуя, Лин. Как вървят нещата? Сюзън добре ли е?
— Да, чудесно. Всъщност онзи ден се видяхме. Похвали ми се, че си я поканил за Деня на благодарността. Много мило от твоя страна.
— Направих го от чист егоизъм. Влюбен съм в тази жена.
— Мисля, че чувствата ви са взаимни.
— Знам. Направо да се чуди човек. И тъй, какво мога да направя за теб?
Тя помълча секунда, преди да отговори.
— Споменах нещо пред нея, но после ми хрумна, че всъщност ти си човекът, с когото би следвало да говоря.
— За кое?
Лин въздъхна тежко.
— За онази история около Джоунстаун. За парите.
— Какво за тях?
— Това, че голяма част още не са открити. Много милиони в днешни пари. И сега, след като попаднахме на такава златна жила със Спенсър, моите редактори искат да продължа да се ровя. Смятат, че може би съм засегнала едва върха на айсберга.
Хънт прецени думите ѝ.
— Нищо чудно и да са прави. Попаднала ли си досега на нещо конкретно?
— Само на онова, което ти ми подаде преди няколко седмици, но виж докъде доведе то.
— Доведе до смъртта на лошия, Лин.
— Правилно. Или поне на един от лошите.
— Какво искаш да кажеш?
— Че материалът за Спенсър може да разбуни гнездото на осите — имам предвид забравения въпрос за изчезналите пари. А аз ще продължавам да пиша по него, затова ми мина през ума, че не е зле да бъдеш нащрек. Ако наоколо се мотаят още спенсъровци, вероятно няма да са от най-милите хора.
— И ти все пак ще продължиш да ги търсиш?
— Това ми е работата, Уайът. Но ще излъжа, ако ти кажа, че не изпитвам леко притеснение. Може би ти също трябва да го изпитваш.
— Но аз не търся никого.
— Аз и ти го знаем, но те — които и да са — може да са на друго мнение. Или пък изобщо да не ги интересува.
Хънт се поколеба отново.
— Не можеш ли да спреш да ровиш?
Тя се изсмя горчиво.
— Все едно да ме попиташ дали мога да спра да дишам. Но ще те държа в течение, в случай че попадна на нещо по-сериозно. Просто исках да те предупредя междувременно да си отваряш очите.
— Винаги го правя.
— Малко повече от обичайното.
— Добре. Обещавам.
— А може би наистина трябва просто да спра.
— Кое, да дишаш?
Тя отново се засмя.
— Сигурно ставам параноична. Но се чувствах длъжна да ти се обадя.
— Радвам се, че го направи. И не мисля, че си параноична. Все някой е отмъкнал тези пари и надали иска да се разделя с тях. Ще се вслушам в съвета ти и ще проявявам повече бдителност.
В гласа ѝ прозвуча осезаемо облекчение.
— Поне за известно време.
— Добре, за известно време. Или завинаги. Което дойде по-напред.
Облечен в памучната си пижама, Хънт седеше в ергономичното кресло пред компютрите, осветяван само от мъждивото сияние на скрийнсейвърите им, подпрял брадичката си с юмрук. Отвън рядко преминаваше по някоя кола, а климатикът в жилищната част се включваше и изключваше. По тези звуци, приемани почти на подсъзнателно ниво, той разбираше, че времето минава, но трудно можеше да определи откога се намира тук — от един час, или може би от три?
Знаеше, че когато подскочи, събуждайки се, часът бе 1:15. После се въртя в леглото до Тамара почти до 2:00, преди да се откаже и да дойде тук. След като вкара няколко коша, просто седна насред игрището, а после се изтегна и в цял ръст върху дюшемето.
Минаха незнаен брой минути. Отвън избръмчаваха случайни коли, извиваше по някоя сирена. Накрая стана, решен да пробва отново да заспи, но когато стигна пред вратата на спалнята, така и не се реши да натисне бравата. Вместо това угаси всички светлини и се добра до импровизирания офис, където се отпусна в креслото и се помъчи да изпадне в състояние на покой, пречистване и мир.
Не се получаваше.
Тамара почука тихо на междинната врата, открехна и прошепна полугласно, сякаш се боеше да не го събуди.
— Уайът?
— Тук съм.
Тя отвори докрай и започна да се придвижва тромаво напред — щяха да минат още няколко седмици, преди да спре да накуцва.
— Чакай, чакай — изправи се от стола той. — Ако някой ще обикаля из къщата, това трябва да съм аз.
— Мога да ходя.
— Разбира се, че можеш. Разликата е там, че аз го правя, без да ме боли. — Вече стигнал до нея, той я прихвана през кръста. — Не биваше да ставаш да ме търсиш. Хайде, да се връщаме обратно.
— Само ако ти искаш.
— Защо да не искам?
— Щом си станал, може би предпочиташ да си тук.
— Вместо къде?
— Вместо в леглото си. — Тя помълча и добави: — В нашето легло.
Хънт въздъхна.