С това се изчерпваха и последните неизследвани области, към които можеше да се обърне. Ако отговорът не бе свързан по някакъв начин с Еви Спенсър, Хънт се намираше в задънена улица.
От десетките начини да подходи към трагедията в Джоунстаун бе започнал с най-мъглявия — смъртта на един от членовете на култа, при това дори не от най-изтъкнатите. Сега, яздейки вълната на интернет информацията, се задълбочи във фактите около селището в Гвиана и Храма на народите.
Историята за Джим Джоунс и масовото самоубийство бе доминирала новините от есента на 1978-а, но естествено, като невръстно дете по онова време, той нямаше преки спомени за нея. Вече се бе запознал с последните дни на колонията и с посещението на щатския сенатор Лео Райън и неговата група, станало непосредствена причина за решението на Джоунс да нареди масовата гибел, или „революционното самоубийство“ на своите последователи. Всичко на всичко 914 души бяха намерили смъртта си в този ден, включително Райън и самият Джоунс. Броят им бе наистина потресаващ. Някъде в паметта на Хънт се таеше споменът, че в Гвиана е имало инцидент с много загинали, свързан със сектата на Джоунс, но сега за първи път съзнанието му действително се сблъскваше с неговата чудовищност — деветстотин и четиринайсет души! Сред които един американски конгресмен и неговите сътрудници. Стотици деца, пиещи цианид, примесен с безалкохолна напитка, от ръцете на собствените си родители, погълнали го после и сами и легнали като дървени трупи в почти идеално прави редове. Снимките на мъртъвците, дори и трийсет години по-късно, бяха покъртителни.
Имаше и други, почти необясними факти и цифри. Колонията наема близо 16 квадратни километра джунгла от гвианското правителство, управлявано от марксисти, какъвто е и самият Джоунс. Това не е някаква малка аграрна комуна, уединила се там, за да обработва земята. Всъщност това е пълномащабен модел на Обетованата земя. Съставът на заселниците също е странен: седемдесет и пет процента от тях са чернокожи, две трети жени, а една трета — деца на възраст до осемнайсет години.
Към третата година след основаването на селището до Щатите все по-често достигат слухове за системен тормоз над жителите, в това число телесни наказания, лоша храна, ужасяващи условия на труд, използване на упойващи средства, въоръжена охрана, траещи с часове нощни словоизлияния на Джоунс, предавани по високоговорители, цензура на писмата и телефонните връзки. Накрая сенаторът Лео Райън заедно с антуража си отива на място, за да провери какво се случва. Именно неговата визита, както и желанието на някои от заселниците да напуснат колонията тласкат Джим Джоунс към съдбовната крачка.
Райън наема два самолета — един „Отър“ и една по-малка Чесна, за да транспортират отлъчилите се, но Джоунс блокира пистата с влекач, теглещ бордово ремарке. Вътре в чесната един мним отстъпник от сектата открива огън, което служи за сигнал на намиращите се в ремаркето мъже да започнат да стрелят по Райън и останалите, чакащи да се качат на втория самолет.
Знаейки какво се случва на летището, Джоунс събира последователите си, обкръжава ги с въоръжена стража и ги наставлява с помощта на спринцовки да впръскат от отровната течност в устите на децата си, а след това сами да изпият останалото. Поразителното е, че намесата на стражата дори не се налага, защото повечето от убийците самоубийци безропотно се подчиняват.
Накрая Хънт с удивление узна, че в историята са били замесени и към 50 милиона долара — а може би и много повече — под формата на пари и ценности. Точна сметка така и не бе направена, но няколко души явно се бяха измъкнали от колонията с огромни суми. Една от версиите гласеше, че Джоунс е завещал богатството си на комунистическата партия и е помолил свои последователи да го отнесат и доставят в руското посолство.
Сега Уайът реши да провери произхода и биографията и на самия Джим Джоунс. Не бе прочел и няколко реда от житейската му история, когато попадна на нещо, от което първо отскочи назад в стола си, а после залепи лице до монитора, настръхнал от прилива на адреналин.
Мъглата се бе отдръпнала към брега, а слънцето още не се бе показало над Оукландските хълмове, когато Тамара почука и надникна в кабинета на Хънт.
— Много си подранил.
Той отвърна с морна усмивка.
— Ти също.
— Събудих се и не можах да заспя, затова реших да дойда в офиса.
— И аз така.
Тя пристъпи от крак на крак.