Той се отпусна върху стола на Иван, после се пресегна и взе една от снимките. На нея бедният младеж бе в компанията на Люси, красива брюнетка, която Хънт бе виждал един или два пъти. Двамата се усмихваха, огрени от слънцето, с океана на заден план. Остави я и огледа другите — Люси с черна котка на ръце, възрастна двойка на място, приличащо на Лас Вегас, Иван сред група хора на неговата възраст — може би братята и сестрите му с половинките си, или пък просто приятели.
Всичко това не водеше доникъде.
Той опря чело върху дланите си и затвори очи. После се изправи, угаси лампата и излезе от стаичката. Върна се на собственото си бюро, отвори списъка с контактите на мобилния си телефон и докосна едно име. След четири иззвънявания се чу гласът на Иван, който му каза да остави съобщение, за да върне обаждането.
Само дето вече нямаше да го направи…
Пак от списъка с контактите, Хънт избра Кали Лусенте, написа номера на Иван и следния текст: „Спешна молба. Можеш ли да откриеш местонахождението на този телефон? Ще извадим съдебна заповед ако трябва, но междувременно са ми нужни и последните обаждания към и от него. Става дума за мой служител, който беше убит“.
— По дяволите, Уайът — извика възбудено Кали Лусенте в слушалката, — това някаква извратена шега ли е?
— Не мога да повярвам, че си още будна.
— Будна съм, и още как. Ако не си разбрал, аз никога не спя. Но наистина, това един от твоите хора ли е?
— Да, наистина.
— И е мъртъв? В смисъл, убит?
— Застрелян в челото, Кал. По-убит от това здраве му кажи. В момента се опитвам да разбера с какво точно се е занимавал. Може нападението да е свързано с работата му и телефонът да ни наведе на някаква следа, но онзи, който го е сторил, го е взел със себе си.
— Добре, нека се опитам да го локализирам, ако е още включен.
— Ще чакам.
След изпращането на съобщението до Кали Хънт известно време бе крачил в безсилие напред-назад из офиса, докато накрая не бе решил да се изтегне за секунда на дивана. Сега превключи телефона на високоговорител и погледна часовника си. Беше 2:04 сутринта.
— Никакъв сигнал — каза Кали. — Трябва да са му извадили батерията.
— Или просто да са го изключили.
— Дори така щях да успея да го видя. Но не и без батерия.
Хънт изруга тихомълком и се върна на бюрото си.
— Ами историята на обажданията? Трябва ли ти съдебно разрешение?
Смехът на Кали отекна сред тишината на офиса.
— Какви разрешения те гонят, Уайът? Мога да извадя каквото и когато си поискам. Само ще ми отнеме малко време, това е всичко.
— Колко време?
— Ден, може би два.
— Е, ти си знаеш. Макар че за вчера щеше да е по-добре.
— Вече търся, успокой се. Къде е бил убит?
— В Тендърлойн. Защо?
— Заради клетките на предавателите. Ако знам, че обажданията са правени между твоя офис и Тендърлойн, по-лесно ще открия данните. Впрочем какво става с твоите есемеси? Нещо ново?
— Нищо след онзи път, когато откри изпращача на фериботния терминал. Не мисля, че ще получа повече. Последният път ми писа, че съм близо и че се чувства застрашен.
— И смяташ, че твоят убит служител…
— Иван.
— Смяташ, че смъртта на Иван по някакъв начин е свързана с тях?
— Не изключвам тази възможност, Кал. Всъщност дори доста се тревожа от нея.
— Ами ченгетата? Не си ли сътрудничите с тях?
— Не бих казал, че си сътрудничим, но не си и пречим. Те също ще разследват, а аз ще споделям с тях, ако открия нещо. Но те имат много случаи, по които да работят, докато аз от тази вечер нататък имам само един.
— Добре, щом попадна на следа, веднага ще те потърся.
— Имай предвид, че полицията също ще търси номерата.
— Няма проблем. Те си вървят по каналния ред, със съдебни заповеди и всичко останало. Само ще ми дишат прахта. Ще ги изпреварим със светлинни години.
— Добре, Кали. Благодаря. Наистина съм ти задължен.
— Майтапиш ли се? Та аз живея за такива неща.
Когато най-сетне се прибра у дома, завари бележка, в която Тамара му пишеше да ѝ се обади независимо колко е часът. Тя вдигна още на първото позвъняване и преди да успее да я въведе в курса на събитията, го прекъсна и попита:
— Когато отиде на мястото, той… имам предвид, тялото му, още ли беше там?
— Да.
— И ти видя ли го? Наистина ли беше Иван?
— Без съмнение.
— О, Уайът.
— Да, Тамара. Знам.
— И какво ще правим сега?
— За кое?