— Не знам. — Гласът ѝ пресекна. — За всичко.
— Ами първо ще се опитаме да открием онзи, който го е направил.
— По какъв начин?
— Знаем случаите, с които се занимаваше Иван. Да се надяваме, че все ще е останала някоя следа.
Отсреща се възцари напрегната тишина.
— Искаш да кажеш, че според теб е свързано с дейността му? С нас?
— Поне това е работната ми хипотеза. Не знаем какво точно е станало, но най-вероятно е имал среща и са му устроили засада. Логично е да тръгнем оттук.
— Но ние също придвижваме тези случаи, нали? Искам да кажа, офисът. — Тя замълча за малко и продължи: — Знаеш ли, Уайът, започва да става малко страшно. — Нова пауза. — Няма ли най-сетне да кажеш нещо?
— Не сме сигурни дали е така. Девин просто го подхвърли като една от възможностите.
— Но ти си се съгласил с него.
— Да, съгласих се — призна той. — Не мога да се отърся от чувството, че убийството на Иван по някакъв начин е свързано със смъртта на майка ми. Когато днес сме си тръгвали от работа, той е влязъл в информационната система и е разглеждал хора с фамилията Спенсър. Това е последното, което знаем за него. Все трябва да означава нещо.
— Знаеш ли какво означава според мен? Означава, че се е натъкнал на убиеца.
— Мисля, че си права, Там — каза Хънт. — Мисля, че си права.
16
Пълна деморализация.
Официално офисът все още бе отворен, но никой дори не се преструваше, че работи. Градът научаваше от вестниците или телевизията за случилото се и обажданията заваляха дълго преди Уайът да дойде на работа към 8:30. Плътният им поток държеше Тамара прикована за бюрото, докато Джил, с подути и зачервени очи, се бе скрила в стаята си и затръшнала вратата зад гърба си. Мики се занимаваше основно да пие чаша след чаша кафе и да подрежда букетите, които пристигаха на всеки четвърт час от правните кантори и застрахователните компании, с които поддържаха редовни отношения.
Хънт седеше като зомбиран пред компютъра и между телефонните разговори, които се мъчеше да избегне, правеше справки в системата на името Спенсър.
По някое време се обади Джул и Хънт узна, че въпреки всички умения на Кали официалните полицейски канали понякога могат и да я изпреварят. Във всеки случай, бе установено, че последното и единствено обаждане от мобилния на Иван през втората половина на предния ден е било до приятелката му.
На Хънт му хрумна идеята, че ако след пет часа следобед от стационарните телефони на офиса е имало някакви разговори, те също трябва да са били на Иван. Сподели това с Джул и той каза, че ще провери. Иначе по разследването на убийството нямаше никакъв напредък.
През няколкото си часа почивка Хънт отново бе имал сънища и пристигна в офиса донякъде надъхан с идеята, че все пак може да открие местонахождението на баща си, ако той е още жив.
Защо това изведнъж бе добило такова огромно значение, не можеше да обясни дори и на себе си.
Не беше прибягвал към тази стратегия досега, но му хрумна, че разполага с адреса, където родителите му са живели през 1970-та и сравнително лесно може да го открие в базата данни. Така и стана и сега той знаеше кой обитава бившия апартамент на семейството му. Името на Кевин Карсън също присъстваше в системата, свързано с имота през онова време. Но в настоящето тази информация не отвеждаше до никъде. Един човек бе живял на даден адрес — и толкова. Къде се намираше той сега? Това бе въпросът. А отговор очевидно нямаше.
Просто бяха минали дяволски много години.
Тамара отвори вратата и влезе в затъмнения кабинет на Хънт, където той лежеше проснат на дивана, със затворени очи, дишайки бавно и равномерно. Като се отпусна на коляно, го докосна по лицето и прошепна името му.
— Да, да — измърмори той. — Колко е часът?
— Единайсет и половина, както ме помоли.
— Ти си съкровище.
— Знам. Да ти донеса ли малко кафе?
Хънт седна, примигвайки.
— Мога и сам да си взема.
— Знам, че можеш. — Тамара се бе изправила на крака. — Питах те дали искаш аз да го донеса.
— Споменах ли вече, че си съкровище?
— Мисля, че да. — Тя се пресегна и отново го докосна по бузата. — Ей сега се връщам.
— Чакай малко. — Той кимна към вратата. — Как е положението там?
— Все същото. Кошмарно.
— Трябва да кажа на всички да си вървят.
— Може би така ще е най-добре. — Тя поспря на прага. — Да светна ли лампата?
— Предпочитам когато се върнеш.
Ъгълчетата на устата ѝ се повдигнаха.
— Ще опитам да не забравя.
Хънт остана да седи сам в сумрака, все още полузаспал. Изведнъж трепна и наклони глава встрани, сякаш бе чул едва доловим звук. После скочи на крака и на две крачки стигна до бюрото си. Взе една папка и секунди по-късно вече излизаше през вратата, където едва не се сблъска с носещата кафето Тамара.