— Виж, Ейб — постави ръце върху бюрото му Джул. — Пропускаш, че Спенсър е бил съпруг на Еви. И че всички тези мъртви хора — дори ако приемем, че Бърг сам е сложил край на живота си — по един или друг начин са свързани с нея.
— А тя самата, ако смея да ти припомня, също е умряла, и то още през хиляда деветстотин седемдесет и осма.
— В Джоунстаун — обади се Русо.
— И какво отношение има това, за бога? Близо хиляда души са умрели в Джоунстаун. Това, че Еви Спенсър е една от тях, не я прави по-специална.
— Има твърде много съвпадения — отвърна тя. — Само това се опитваме да кажем.
Глицки се отпусна назад в креслото си.
— Съгласен съм, Сара, има елемент на съвпадение, което всеки от нас мрази. Ако се беше случило в рамките на ден-два, сам щях да кажа: „Ей, хора, тук има нещо гнило. Проучете тази Еви Спенсър и вижте докъде ще ни отведе, къде ще паснат късчетата от мозайката“. Но помислете само — тя умира преди трийсет и две години. Тоест четири години след Джим Бърг, осем след Марджи Карсън и при това, за капак, на друг континент. А сега и Иван Орлов. — Той разпери ръце. — Не знам какво точно очаквате да направя. Освен да приема на вяра теорията ви, което няма как да стане.
— Ейб — каза Русо — ако по линия на Еви Спенсър не излезе нищо, това ни оставя с празни ръце и по отношение на убийството на Орлов.
— Нищо подобно, Сара. Той е бил частен детектив. Работил е по цял куп случаи. Просто ще трябва да се поразровите и толкова. Ако причината не е там, значи е в частния му живот. Или просто е бил случайно набелязан и убит заради портфейла си. Няма нужда да ви казвам, че и това се случва, особено в квартали като онзи.
Двамата, седнали на сгъваеми столове пред бюрото на Глицки, си размениха погледи, след което Джул стана, отиде до вратата и я затвори. Когато се върна на мястото си, прочисти гърло, наведе се напред и заговори почти шепнешком:
— Ейб, ами ако в цялата тази работа са замесени ченгета?
На Глицки му трябваха няколко секунди, за да осмисли казаното. Когато най-сетне го направи, примигна и рече:
— За какво говориш? Какви ченгета? Мислиш, че Орлов е бил застрелян от полицай? Това е страшно оскърбително обвинение и най-добре да разполагаш със силни доказателства, за да го подкрепиш. Е, разполагаш ли с такива?
— Все още не, сър. Нямам доказателства. А и всеки може да е дръпнал спусъка. Може дори да му е било платено, за да го стори.
— Значи сега пък излиза, че полицай е платил на убиеца. — Глицки прокара пръсти през косата си. — Не мога да повярвам, че слушам това. Откъде изобщо ти хрумна подобна идея?
— Не смятаме, че извършителят е непременно полицай, Ейб — каза Русо.
— Просто не бива да пренебрегваме възможността — поде Джул — да са замесени служители на полицията, които може би вече не са на активна служба.
— А, ето че станаха и повече от един. Какво е това, някаква грандиозна конспирация?
— Помниш ли папките, които бях струпал в съседната стая, онези, които Хънт искаше да разгледа?
— Разбира се. Нали аз му позволих.
— Правилно. Но когато той започна да задава въпроси — дори не твърде много при това, — изведнъж се получи обаждане от Лапиър и ти беше намекнато, че ще е най-добре да насочиш ресурсите си другаде.
— И за теб това е зловещ признак?
— Във всички случаи ме навежда на мисълта, че някой е говорил с нея, за да те накара да отклониш мен и Хънт от случая. Мисля, че всичко е започнало още тогава, около първото убийство. И когато четири години по-късно Джим Бърг е станал инспектор, е успял да надуши нещо…
— Как по-точно?
— Не знам. Нищо чудно да е подозирал от самото начало. Но съпругата му е споделила с Хънт, че е бил убеден, че са арестували погрешния човек, и след като му се е удала възможност да разследва…
— Всичко това са фантазии, Девин. Чудя се как ти ги ражда главата.
— Не бих ги нарекъл фантазии. През седемдесет и четвърта, две седмици преди да се самоубие, Джим Бърг е изискал цялото дело, всички папки по него. Той е последният човек, който го е разглеждал преди Хънт и мен. И явно е открил каквото е търсел.
— Като например?
— Нямам представа. Но нещо значимо в тогавашния контекст, което сега сме твърде отдалечени във времето, за да забележим.
— Наистина, Ейб — намеси се Русо, — защо ще взема делото, ако не е смятал, че има още какво да се прави по него?