— Въпросът е там, че ситуацията се промени. Сега, независимо дали Иван е работил по случая на майка ми, или не, смъртта му е работа на полицията. Най-добрият ми приятел е инспектор в отдел „Убийства“ и разследването е възложено именно на него. Тъй че, въпреки собственото ми желание, препоръчително е да стоя настрана. Най-малкото за да не се пречкам и да не подплашвам свидетелите.
— Разбираемо е. И в такъв случай какво друго ти остава да правиш?
— Има няколко неща. Например, баща ми. Така и не успях да го открия и ми хрумна, че ако ви помоля да разровите още малко паметта си, може да се сетите за някоя малка подробност относно това накъде е отишъл, след като е напуснал града.
Лицето на Бернард отрази разочарованието му.
— Не съм спирал да мисля за това от първия ден, когато ме посети. Бяха му предложили работа в Тексас, но той ми каза, че може и просто да тръгне накъдето му видят очите и да не спира, докато не почувства, че е дошло време да спре. След това повече не го чух.
— Добре тогава. — Хънт повъртя столчето на чашата си. — Вие споменахте, че сте му намирали работа сред енориашите си…
— Да?
— Може да ви се стори като изстрел наслуки, но кое ли не е след толкова много време… Мисълта ми е дали има шанс да е поддържал връзка с някой от тях?
— Не знам. Възможно е, но не бих разчитал особено. — Безпомощното изражение на отеца се усили още повече. — Оттогава са минали четирийсет години, Уайът. Цял късмет ще е, ако изобщо са още живи.
— Може да опитате, само това казвам. Така поне ще имам някаква следа.
— И ако го намериш, какво?
— Ще мога да отида и да похлопам на вратата му. Да го попитам кой му е предложил работата, с какви други хора е общувал по онова време. Това може да ме насочи по пътя, в края на който ще открия убиеца на майка си.
— Нима наистина е възможно? — В погледа на свещеника проблесна внезапна искрица надежда. — Мили боже, добре, ще се помъча да се сетя. Обещавам.
— Това е единствената ми молба. — Хънт вдигна чаша за наздравица, двамата мъже се чукнаха и отпиха. — Всъщност не, излъгах ви. Освен за баща си исках да ви задам и един-два въпроса за майка си.
— На твое разположение съм, но мисля, че вече ти казах всичко, което знам.
— Така е. Но ще ви затрудни ли да повторите отново разказа си за станалото в Индиана?
Бернард сбърчи чело.
— Има ли нещо? — попита Хънт.
— Не. Но просто не мога да си спомня да съм ти разказвал много за Индиана. Като изключим това, че майка ти не искаше да говори за миналото си там.
— Останах с впечатление, че е била подложена на някакъв тормоз. Така ли е?
— Да, така изглеждаше. Виж, Уайът, знам, че имаш лични причини да се ровиш в миналото на родителите си. Но ми се струва, че отиваш твърде далеч. Баща ти е друго — той може да е още жив. Но какво очакваш да ти каже майка ти за собствената си смърт?
— Не знам. Струва ми се, че колкото повече знам за живота ѝ, толкова повече ще се приближа до отговора какво я е причинило.
— Да, но Индиана? — целият вид на свещеника издаваше нежеланието му да задълбава повече в темата. — На колко трябва да е била тогава, на петнайсет? Какво значение би могло да има?
Хънт се облегна назад, преценявайки държанието на събеседника си и спада в неговата отзивчивост. Нещо в атмосферата се бе променило, а той не искаше да губи инерцията, набрана по-рано по време на разговора. По някаква причина бе уверен, че историята на майка му е по-важна от тази на баща му, и изведнъж осъзна, че Бернард знае нещо, което не издава. Струваше си всякакво усилие, за да разбере какво точно е то.
— Помните ли предния път, когато бях тук, отче? Тогава ви попитах за Еви Секрист.
Както и бе очаквал, промяната на темата начаса сне напрежението. Свещеникът се поотпусна, пресегна се към чашата си и отпи.
— Да, естествено.
— Е, аз открих някои неща за нея. Всъщност доста неща. — И през следващите минути сподели наученото, приключвайки с драматичния финал. Който произведе очаквания ефект.
— Джоунстаун?
— Заедно с децата си. И двете.
— Отново нечестивият. Бог да ни е на помощ. — Бернард въздъхна тежко. — Не че не ѝ личеше още тогава, когато общуваше с Марджи и Кевин. Беше от ония податливи хора, в които сектите се впиват като лешояди.
— Знаете ли нещо за Джим Джоунс, отче?
Свещеникът повдигна рамене.
— Не повече от всеки друг. Никакви особени подробности. Тогава ние, от основните вероизповедания, не му обърнахме достатъчно внимание. Докато не стана твърде късно. А после… мисля, че не можехме да понесем да слушаме твърде много за него, нито за случилото се. Вероятно сме изпитвали вина, задето не сме се намесили, когато сме имали възможност. Но и какво ли сме могли да сторим? Той просто им бе промил мозъците.