Иван бе работил по случая за убийството на майка му.
И поради това отговорността за смъртта му падаше изцяло върху раменете на Хънт. Нямаше как да отрече това. Беше пратил хората си да събират информация и ето че един от тях бе застрелян. Защото беше стигнал твърде близо. Все още не можеше да го докаже, но вярваше абсолютно, че е така.
Трябваше незабавно да изтегли персонала си от разследването. Нямаше право да го излага на подобен риск. Сега това бе задача на полицията. Той сам щеше да поддържа връзка с Джул и Русо и да ги държи в течение на откритията си, ако имаше такива.
Още една мисъл накара тръпки да полазят по гърба му. Ако се остави настрана гибелта на Иван, всичко от самото начало сякаш бе режисирано от тайнствения изпращач на съобщенията. Който и да беше, той искаше да остане в сянка и същевременно да помогне на Уайът да стигне до убиеца на майка си. Но ето че този убиец бе действал, за да се защити. И несъмнено щеше да го стори пак.
В един сейф в мазето на къщата си Хънт държеше два пистолета. Обичайно не се нуждаеше от тях и дори нямаше разрешително за носенето им. Но сега, седнал в тъмната кола насред пустата нощна улица, изведнъж съжали, задето не е взел оръжие. Сред притока на адреналин си даде сметка, че е постъпил глупаво, че е трябвало да бъде подготвен, нащрек, докато всичко не приключи.
В огледалото за обратно виждане видя самотна фигура — мъж в шлифер, с ръце в джобовете — да се задава по тротоара. Когато се изравни с колата, той забави крачка, спря и надникна през страничния прозорец. После, със задоволено — или може би изострено — любопитство просто продължи нататък. Сърцето на Хънт, блъскащо лудо в гърдите, постепенно възвърна нормалния си ритъм, докато мъжът подмина къщата на Спенсър, стигна до ъгъла и свърна зад него, изгубвайки се от поглед.
Улицата отзад отново остана празна и безмълвна. Той погледна дисплея на телефона си. Часът беше 1:14.
Лайънел Спенсър очевидно нямаше намерение да се прибира. Лампите вътре продължаваха да светят. Хънт си помисли дали да не се обади на Джул, но после се отказа. Нямаше какво друго да му поднесе освен празни теории и параноя. Вместо това завъртя ключа на стартера, запали фаровете, включи на скорост и бавно пое към къщи.
18
Съдебната палата се намираше само на няколко пресечки от дома му и той отиде дотам пеша, появявайки се на четвъртия етаж с три чаши капучино, купени от фоайето под формата на изкупителна жертва, задето щеше да досади на двамата инспектори. Сара Русо бе придърпала един стол край бюрото на Джул, от който сега стана, отстъпвайки го на Хънт.
Посрещнаха го без особени овации — все пак беше външно лице, натрапило се в полицейски отдел — и не се разсипаха в благодарности за капучиното. Ако им бе донесъл турско кафе, можеха поне да обърнат чашките и да гадаят защо е дошъл. Но дори и така успяха що-годе да се досетят.
Джул махна капачето, отпи от парещата течност и каза:
— Защо ли имам чувството, че това посещение, едва десет минути след началото на работния ден, вещае промяна в твоето първоначално и достойно за уважение решение да не си пъхаш носа в нашето разследване?
— Ще ти отговоря с една лесна задачка, Дев. Нали ми каза, че Лайънел Спенсър не възнамерявал да излиза никъде снощи?
— Да.
— Е, познай какво е станало?
Преди Джул да успее да отговори, се намеси Сара Русо, с дрезгав глас и раздразнен тон.
— Четейки между редовете, Уайът, нали не искаш да кажеш, че си отишъл и си се видял с нашия приятел Спенсър?
— Почти улучи. Отидох, да. Но не се видях с него.
— О, така ли? — Тя го фиксира с хладен поглед. — Дължа да те уведомя, че дори това е напълно извън правилата. Не можеш да се бъркаш в полицейско разследване, точка. Както и да го усукваш, се брои за възпрепятстване и нека не ти звучи драматично, но може да ти коства лиценза. Достатъчно ясно ли се изразявам? Не… можеш… да… правиш… това! — Тя тикна чашата си към него. — И не ми е притрябвало проклетото ти кафе.
— Напротив, притрябвало ти е — бутна я той обратно към нея. — Половината от причината да съм тук е за да ви кажа, че действително ще стоя настрана.
— Това трябва да е хубавата половина — рече Джул. — А другата?
Хънт извади от вътрешния си джоб прилежно сгънат лист хартия и ѝ го подаде.
— Около милион въпроса, които ми хрумнаха снощи, докато безуспешно чаках господин Спенсър да се върне у дома.
Русо грабна списъка и го оглежда около две секунди, при което гъста руменина тръгна от шията ѝ и се разпростря нагоре по лицето.