— О, разбирам. Много благодаря. — Тя го тръшна върху бюрото и хвърли изпепеляващ взор към Джул. — Направо не мога да повярвам, а ти? Ако имаш нужда от мен, ще съм на работното си място. — И като загърби Хънт, тя се упъти, без да се обръща, към отсрещния край на голямото общо помещение.
— Май нещо се разстрои — каза Хънт. — И си забрави кафето.
— Наблюдателен, както винаги. — Джул поклати възмутено глава. — Какво си мислиш, че правиш? Нарочно ли се държиш оскърбително, или просто не си си пил хапчето против тъпота?
— Казвам ти, че той има нещо общо с целия случай. Спенсър.
— Да, добре. Има. За разлика от теб.
— Знам, знам. Извън играта съм. Но това тук — той посочи отново листа — са неща, които рано или късно сам ще искаш да го попиташ, гарантирам ти.
— Така ли? И смяташ, че нямаше да се сетим за тях?
— Не, Дев, не ме разбирай погрешно. Естествено, че щяхте. Но реших, че една малка подсказка няма да навреди. Все пак знаеш, че отдавна се ровя в това. Вчера той ви е пратил за зелен хайвер. Трябвало е да го притиснете по-силно.
— Ще стигнем и дотам. Междувременно, както каза Сара, благодаря за съвета.
— Аз оттеглям хората си от случая. Никой друг няма да работи по него.
— Никой друг означава все пак някой, нали? И този някой ще си ти?
Хънт поклати отрицателно глава.
— Налага ми се да замина.
— Чудесна идея. Така поне Сара няма да те арестува. Къде ще ходиш?
— В Индианаполис.
— О, естествено. Как не се сетих. И какво има в Индианаполис?
— Джим Джоунс.
Джул се облегна на стола с невярващо изражение.
— Значи това е твоята идея за стоене встрани?
— Все още търся убиеца на майка си, Джул. Няма да се откажа от това.
— Ами ако същият човек е убил и Иван Орлов?
Хънт повдигна рамене.
— Ако открия каквато и да било улика в тази насока, веднага ще я съобщя първо на Сара и теб. Няма да има никакъв конфликт на интереси.
— Погрижи се да е така, Уайът. Появи ли се дори и намек за такъв, ще трябва веднага да се оттеглиш. Сара не се шегува, че можеш да изгубиш лиценза си, ако не и нещо по-лошо.
— Добре. Разбрах те. — Хънт най-сетне се пресегна за собствената си чаша капучино и махна капачето. — Но остава фактът, че снощи Спенсър не даде никакъв признак на живот. Звънци, телефони, какво ли не опитах. Чаках пред дома му до един сутринта и нещо и той така и не се появи. А къщата беше осветена като коледно дръвче.
— Значи е излязъл, чудо голямо.
— Или пък не е.
— Какво искаш да…? — Джул едва потисна смеха си. — Ама и това твое въображение просто не мирясва. Да не мислиш, че е бил вътре, неспособен да отвори вратата или да вдигне слушалката? В безсъзнание? Мъртъв?
— Има всякакви възможности.
— Е, бъди сигурен, че ще ги проучим. — Джул понижи глас и се наведе към него. — Нека ти задам един въпрос. Обещаваш ли, че ще ми кажеш истината?
— Стига да мога.
— Това е насърчаващ отговор.
— Какъвто е, такъв — отвърна Хънт. — Да чуем въпроса.
— Случайно да си проникнал в къщата и да си открил нещо там?
Сега беше ред на Хънт да потисне смеха си.
— Бих го направил, но реших, че може да ми се разсърдите. Тъй че окончателният ми отговор, и той е самата истина, е „не“.
— Сигурен ли си?
— Казах „окончателен отговор“, Дев. Не знам какво има в къщата. Но ми се струва, че не е зле да проверите.
— Както вече споменах, ще го направим, щом му дойде времето. — Той почука няколко пъти с писалката по бюрото си. — Между другото, за да спиш спокойно, нека те уверя, че и за нас Спенсър представлява определен интерес. Но обичайно не говорим твърде много с подобни лица, преди да имаме какво да им кажем. В момента разглеждаме телефонните му разпечатки, за да видим дали не се е обаждал на някого, докато е бил в „Ориджинал Джо“. Проверихме алибито му и знаем, че действително е напуснал ресторанта десетина минути преди стрелбата. Правим всичко по силите си да открием таксито, както и други евентуални улики, които могат да изскочат. Казвайки всичко това, не бива да забравяме и възможността причината за покушението да няма нищо общо с господин Спенсър или със случая на майка ти. А преди да привикваме хората на разпит, обичаме да стъпим на по-твърда почва. Иначе рискуваме да ни обвинят в полицейски тормоз. Или пък в глупост.
— Е, вие си знаете — изправи се Хънт. — Надявам се само да стане по-скоро.
— Не бери грижа — усмихна се фалшиво Джул. — Благодаря, че се отби.
Хънт вече бе събрал багажа си. Полетът му за Минеаполис беше в 6:15 вечерта, а оттам на другата сутрин щеше да направи връзка за Индианаполис. Но сега се бе отбил в безрадостния офис, за да потвърди още веднъж нареждането си никой да не работи по случая на майка му. Ако Джул, отец Бернард или който и да е друг се обадеше с някакви новини, служителите не биваше да предприемат действия, а само да му предават съобщенията. Вярно, едва два дни по-рано, във вторник, ги бе събрал до един, за да ги включи в общото разследване, но сега, заради случилото се с Иван, ситуацията се променяше.