— Но ние дори не сме сигурни, че това е причината за убийството му — каза Мики, опрян върху един от шкафовете край стената.
Хънт, който седеше на дивана до Тамара, кимна в знак на съгласие.
— Така е. Но лично аз съм дълбоко убеден, че е така, и не мога да постъпя по друг начин, Мик. Който и да го е сторил, сега вече е нащрек и не искам да остава с впечатлението, че цялата агенция е по петите му. Случаят е приключен, всички се връщаме към обичайната си дейност.
— С изключение на теб — каза Тамара.
— Да, с изключение на мен. Но аз си обирам крушите оттук и оставям Девин и Русо да си вършат работата. — Той се извърна настрани. — Джил? Наясно сме, нали?
Тя бе седнала в едно от кожените кресла, устремила поглед към тавана. Сега изпусна дълбока въздишка и избърса с пръсти сълзите от бузите си.
— Съжалявам, Уайът. Май не те слушах съвсем. Все още съм… Искам да кажа, едва онзи ден той беше тук, сред нас.
— Знам — каза Хънт. — Наистина е ужасно.
Тамара сложи утешително ръка върху рамото ѝ.
— Разбираме те, Джил. Толкова е трудно да го приемеш, да се примириш с факта.
— Но аз не искам нищо да приемам, там е проблемът. Искам той пак да е тук и всичко да си е както преди. — Тя тръсна глава и затвори очи за момент, мъчейки се да запази самообладание. После внезапно изправи гръб и изгледа присъстващите. — Всичко е адски несправедливо!
— Така е — съгласи се Хънт. — Именно затова не искам който и да било от вас да се замесва повече, превръщайки се в потенциална мишена.
— Означава ли това — попита предпазливо Джил, сякаш отърсвайки се от някакво колебание, — че според теб човекът, застрелял Иван, е убил също и майка ти?
— По мое мнение, да.
— Но тогава ние можем да ти помогнем — каза тя.
— Разбира се — подкрепи я Мики. — Всички искаме да пипнем кучия син.
Хънт вдигна ръка.
— Оценявам го, наистина. Но първо, Девин и Русо обещаха да ни отрежат главите, ако продължим да душим наоколо. Тази сутрин им предадох всичките си записки. Те знаят какво сме свършили до момента и сега най-разумно е да си налягаме парцалите. Да накараме убиеца да си мисли, че или ни е уплашил, или Иван е действал сам.
— А кое е второто? — попита Тамара.
— Второто е, че просто е твърде рисковано. Този маниак явно елиминира всяка заплаха, изпречила се на пътя му. Затова не искам никой от вас да попада в полезрението му. Нека ченгетата сами го пипнат, ако могат.
— Знаеш ли, че това ме навежда на една мисъл — каза Джил. — Той е убил майка ти, защото също е представлявала заплаха.
— За какво?
— Не знам. За някого или за нещо. Във всеки случай, за първи път се появява вероятен мотив.
Хънт кимна.
— Ще го имам предвид, Джил. Идеята е интересна.
— Добре, ами изпращачът на съобщенията? — попита Мики, пристъпвайки от крак на крак, явно недоволен от стратегията на отстъпление. — Все трябва да има начин да подновим контакта с него. Да пуснем обява във вестника или каквото и да е там.
— Не вярвам да се получи — каза Хънт. — Този човек не желае да се разкрива, Мик. И след случилото се с Иван мисля, всички разбираме, че има основателна причина.
Настъпи напрегната тишина, прекъсната накрая от въздишката на Мики.
— И какво предлагаш да направим, Уайът? Просто да забравим?
— Така ще е най-добре. Ако полицията ви потърси с въпроси, отговаряйте им, но не ходете сами при тях, нито предприемайте някакви инициативи. И най-вече, не се срещайте с клиенти, които не познавате. Внимавайте, ако се озовете в съмнителни квартали, дори направо ги избягвайте. — Той направи пауза. — Давам си сметка, че всички ме мислите за параноик. Може и да сте прави. Но аз нося определена отговорност за смъртта на Иван… — Той отклони с жест разпокъсания хор от възражения. — Независимо от вашето мнение, това е нещо, с което трябва да живея. Ако знаех какво ще се случи, щях просто да оставя майка ми да почива в мир, но след като се стигна дотук, трябва да доведа нещата докрай. — Той обгърна с поглед малката си войска. — Това е моя битка, не ваша. Наистина.
Джил и Мики се бяха върнали по бюрата си. След като те излязоха, Тамара затвори вратата на кабинета на Хънт и двамата се озоваха прави един срещу друг насред стаята.