— Не знам какво всъщност очакваш да постигнеш — каза тя.
— И аз не съм съвсем сигурен. Може би нищо, но съм длъжен да отида и да проверя.
— Да провериш какво?
— Дали е имало някаква връзка между майка ми и Джим Джоунс.
— И ако е имало, какво ще ти донесе това?
— Увереност, предполагам. Познание. Мотив.
— За какво, Уайът, пак там е въпросът.
— За цялото заплетено кълбо от отношения, Тамара. Еви и Лайънел Спенсър, майка ми и баща ми, Джоунстаун. Засега всичко витае в сферата на догадките. Фактите явно се преплитат някъде, но помежду им зее огромна пролука, и то не само във времето. Всичко в мен крещи за отговор, който да запълни тази пролука и след като не мога да го открия тук, ще отида да го търся другаде.
Тя стоеше с кръстосани на гърдите ръце и стисната челюст.
— Добре, Уайът, но всичко в мен пък крещи, че не бива да ходиш. Имам ужасно лошо предчувствие. Защо не последваш собствения си съвет към нас и не се отдръпнеш? Остави полицията да се справи, това е тяхна работа.
— Дори да е така, става дума за моята майка. Вече съм стигнал дотук, искам да науча всичко докрай. Какво се е случило, как се е случило. Това е моя работа. Мой дълг.
— Не, Уайът, не е! — Тя пристъпи по-близо до него. — Нима не разбираш? Вече нямаш дълг към майка си, ако изобщо някога си имал. Нея отдавна я няма. Мъртва е. Мъртва! А Девин е този, който трябва да открива и хваща убийците.
— Да, но…
— Никакво „но“. Твоят дълг е към собственото ти бъдеще. Към теб и мен, ако трябва да вярвам на всичко, което си казахме през изминалата седмица. Или съм се излъгала?
— Не, Там, не си. Но трябва да свърша и това, да стигна до истината.
Гласът на Тамара се прекърши.
— Ами ако тази истина те убие, Уайът? Какво се очаква да правя аз тогава?
— Не мисля, че ще се стигне чак дотам.
Горчив смях.
— Да, и Иван сигурно също не е мислел. Дори не му е минавало през ума. А ето какво стана.
Хънт наведе глава, после я вдигна.
— Няма да се оставя да ме убият. Ще отида там, ще открия каквото ми е нужно, а после ще се върна тук и ще започнем бъдещето си заедно, без тъмни сенки над главите ни.
Тя стопи и малкото пространство, оставащо помежду им, и го улови за двете ръце.
— Чуй ме, Уайът. — Умоляващият ѝ глас се сниши почти до шепот. — Нека се махнем оттук, само двамата, още сега. Да отидем все едно къде, само не на място, където ще продължиш да работиш по случая. И после, след ден или седмица, когато всичко приключи и Девин извърши ареста, ще се върнем. И вече ще сме положили началото помежду си.
— Ние сме го положили и сега, Там. Нали сме заедно.
— Не, не сме. Още не. Просто кажи „да“. — Тя сграбчи китките му. — Кажи „да“, по дяволите!
Той затвори безмълвно очи, неспособен да изтръгне думата от себе си.
Тамара го пусна и се отдръпна.
— Съжалявам — каза Хънт. — Ще се върна до няколко дни. Тогава ще уредим всичко.
19
Самолетът се приземи в Минеаполис към полунощ и Хънт се регистрира в хотела на летището. Качи се в стаята си, хвърли багажа до леглото и веднага излезе отново, насочвайки се право към бара във фоайето. Макар и не точно преливащ от посетители, той изглеждаше единственото място, даващо някакви признаци на живот. Трима мъже на негова възраст, вероятно бизнесмени, които на сутринта също щяха да отлетят към някой град в Средния запад, седяха на столчета край барплота, гледаха спортен канал, ядяха фъстъци всеки от своя купичка и посръбваха коктейли.
Хънт си избра място в края, по-далеч от телевизора. Повехнала червенокоса хубавица, чиято табелка гласеше „Адриен“, постави салфетка пред него.
— Тъкмо навреме, скъпи. Последните поръчки са след пет минути. Какво да бъде?
Хънт не се нуждаеше толкова от питие, колкото от компания, макар че и това не бе съвсем точно казано. Не му се говореше с никого, просто не искаше да бъде физически сам. По пътя до летището в Сан Франциско, а после и през целия полет се бе терзал около прощалния разговор с Тамара. Когато излезе от офиса, в стомаха му тежеше буца, която си оставаше там и досега.
Щом кацна, веднага ѝ се обади по телефона. Тя, естествено, не вдигна и той ѝ остави съобщение:
Съжалявам, но смятам, че постъпвам правилно. Ще се опитам да ти се реванширам.
Но не бе сигурен дали ще успее да го стори и от тази мисъл му призляваше.
Сега дари Адриен с морен поздрав и си поръча двоен „Хендрикс“ с много лед.
— Май нямаме от това — отвърна тя. — Какво е?