— Това какво е, някакъв вид карате?
— Може да се каже — отвърна Джул. — Идеята е, че не си се занимавал с никое от тези неща — видеоигри, судоку, карате, каквото и да е. Просто си седял, а таксито е доближило и е спряло до бордюра, така ли?
— Да, все едно чакаше пътник, някой, който го е повикал.
— И колко време остана там?
— Знам ли, минута, пет минути…
— Къде беше спряло, точно пред теб ли?
— Не, малко по-надолу по улицата.
— Пет крачки, десет?
— Да.
— Кое по-точно, Чуй?
— Не знам. Едно от двете.
— Добре тогава. Във всички случаи остава въпросът: Какво друго си правел, ако не си гледал таксито?
— Видях го, но не съм се заглеждал. Какво да му гледам, такси като такси.
— И не видя шофьора?
— Трябва да съм го видял, не помня.
— Дори и след изстрела? Някой стреля на метри от теб и ти изобщо не си мярнал лицето му?
— На кого, на шофьора?
Джул наклони глава встрани.
— За кого си говорим през цялото време, Чуй? На шофьора, естествено. Зърна ли го в който и да било момент?
— Добре, добре, да!
— Ето — каза с неподправено облекчение Джул. — Толкова трудно ли беше?
— Но не го познавам. Не съм имал вземане-даване с него.
— Разбира се. Никой не казва това. Важното е, че си го видял. Хайде сега ми го опиши.
— Ами, бял човек.
— Млад, стар?
— Стар. С бяла коса. Без брада или някакви други неща. Просто лице.
Джул се облегна назад не само за да се дистанцира от миризмата, но и с известно чувство на триумф.
— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш пак?
— Съмнявам се. Той отпраши само след секунда, пък и аз не се взирах особено.
— Защото си гледал повече мъртвеца, когото си се канел да обереш?
Тъпа усмивка на върховно безразличие.
— Най-вече него, да.
Джул трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не се пресегне през масата и да зашлеви бедния глупак. И може би все пак щеше да го стори, ако в този миг не се разнесе почукване по вратата. Той се извърна със сумтене и видя пред себе си Русо.
— Намерили са таксито — каза тя.
20
След като излезе от лоби бара, Хънт се качи в стаята, вдигна малката си пътна чанта от пода и я постави върху леглото. Тъкмо бе започнал да отваря ципа, когато внезапно спря и се изправи, озъртайки се наляво и надясно. В края на полезрението му се въртяха някакви светлинки, подобни на малки, жълти експлозии.
Не видя нищо, но ярките точици си оставаха, независимо на коя страна обръщаше глава.
Притисна слепоочията си с длани и за секунда остана така. Обзе го силен пристъп на световъртеж и за да не изгуби равновесие, придърпа стола зад себе си и седна. Вълна от адска болка запулсира в тила му. Примижавайки срещу мъглявата лампа на тавана, направи сметка колко е изпил — надали имаше и двеста грама. Положително не бяха достатъчни за подобна реакция.
Малко по-късно вече лежеше напълно облечен в леглото на тъмната хотелска стая. Но дори и когато затвори очи, точиците продължиха да се взривяват, подобно на фойерверки в периферията на зрението му. Само цветът им бе станал мътно бронзов и те се разрастваха като безформени петна на Роршах, напомняйки му капки моторно масло в локва вода.
Таксито, сега оградено от жълта полицейска лента, се намираше в крайното място на паркинга на Ван Нес Авеню, близо до задния вход на Форт Мейсън и Акуатик Парк. В далечината се виждаше вълноломът Мюнисипал Пиър, виещ се навътре в залива, а над главите се открояваха клоните на евкалипти и кипариси, като черни силуети на фона на градските светлини.
Джул спря цивилната кола до самотния черно-бял патрулен автомобил. От него излязоха двама полицаи с фенери. След кратко представяне и показване на значки двамата с Русо доближиха таксито.
— Кой е съобщил за откриването му? — попита тя.
Двамата им посрещачи се спогледаха за секунда, докато решат кой ще поеме обясненията. После по-високият, чернокож мъж на име Томас, каза:
— Виждате ли, малко е сложно. Било е оставено тук още вчера и през деня са му лепнали три глоби за паркиране. Накрая един колега от Пътна полиция обърнал внимание, че номерът е един и същи и вместо да изпрати паяка, се обадил във фирмата. Оказало, че оттам също го търсят, след като не се прибрало в гаража втора вечер.
— Ние не говорихме ли вече с тях? — вдигна вежди Джул.
— Мисля, че да — отвърна Русо. — И те ни казаха, че всички коли са налице.
— Освен тази, която явно са забравили.
— Или са били твърде заети, за да проверят както трябва.
— Все едно. След като вече знаем таксито, можем да открием и последния адрес, от който е поръчвано, нали?