Едмъндс се почеса зад ухото.
— Идва ми наум само една възможност и това са вестниците, макар че и тук има известна спънка. Да оставим настрана, че няма индекс, който да ви упъти и ще трябва да си избодете очите, докато откриете нужното ви копие на микрофилм, ако изобщо съществува. Желая ви късмет в това. Но основният проблем е, че щом майка ви е била непълнолетна по времето на въпросните проблеми, дори и да са били достойни за отразяване в пресата, никой не би споменал името ѝ във вестника, нали?
Хънт прекара четирийсет и пет минути в шофиране из центъра и търсене на място за паркиране, а после още един час в червената тухлена сграда, където се помещаваше централата на „Индианаполис Стар“. Адриен се оказа права относно коефициента на дружелюбност на местните — всеки, към когото се обърнеше, имаше желание да му помогне, но никой нямаше представа как точно да го стори, затова просто го насочваше към някой друг нагоре или надолу по етажите.
Последната брънка от веригата се оказа около шейсетгодишна жена на име Лин Шепард. Хънт я откри по време на почивката ѝ за кафе в служителското фоайе, даде ѝ визитка и ѝ изложи кратка версия на историята си, в края на която тя отбеляза:
— Ако ме извините за коментара, млади човече, изглеждате напълно скапан.
Хънт оцени съпричастността ѝ с кимване и усмивка.
— Май наистина съм леко изморен. Толкова ли си личи?
— Само малко. — Тя посочи чашата си. — Кафето тук е доста добро и никак не е скъпо.
— Убедихте ме.
— Вие просто седнете и изчакайте. Аз ще ви донеса.
Две минути по-късно вече седяха край една пластмасова масичка, всеки обгърнал с ръце димящата си чаша.
— По повод основния ви въпрос — каза Лин — малко вероятно е да откриете история за дете във вестниците от края на шейсетте, освен ако не става дума за наистина голяма новина, като например Джесика Маклюър, момиченцето, което спасиха от кладенеца. Майка ви имала ли е подобен род популярност?
— Не и докато не са я убили, но това е станало в Сан Франциско.
— О, боже, съжалявам.
— Също е било доста отдавна — сви рамене Хънт. — През 1970-а година.
— И все пак — въздъхна жалостиво Лин. — Били сте съвсем малък.
— На три години. Нямам особени спомени.
Тя го погледна заинтригувано.
— Всъщност това е много интересно, ако наистина е вярно.
— Доста вярно е.
— Като репортер съм научила, че между „доста вярно“ и „вярно“ често пъти има значителна разлика.
Хънт се поколеба за секунда.
— Добре, ето как стоят нещата. Напоследък започнах да имам проблясъци в паметта. Предполагам, че като дете съм потиснал спомените си, за да преодолея травмата. Ако не бяха сънищата ми, вероятно щях да го правя и до днес.
— Потиснал?
— Или може би игнорирал.
— Но те не ви дават да спите?
— Не бих казал, че спя точно като бебе — усмихна се той. — Но щом стигна до дъното на историята, нещата ще си дойдат по местата. Поне така си повтарям.
— Каква красива заблуда.
— Тоест, госпожо сърцевед?
— Тоест нещата никога не стават същите като преди. Това просто не се случва. Човек добива нови знания, нови чувства и те го променят завинаги. А после трябва да се приспособява към новото си аз.
— Новото ми аз. Изгарям от нетърпение.
Лин се отдръпна назад и го огледа внимателно.
— Виж, Уайът. Нека минем на „ти“. Когато се появи тук, отначало ми каза, че търсиш съвет как да откриеш информация за майка си като малко момиче. А сега излиза, че е била убита и ти искаш да стигнеш до дъното на историята. Това търсене май има по-дълбок ефект върху теб, отколкото се стараеш да покажеш, нали?
Хънт помълча, събирайки мислите си, неспособен да вдигне очи към нейните.
— Знам, че любопитствам — продължи тя. — Професионална деформация, съжалявам.
— Не, няма проблем. Всъщност си права. Това просто ме разкъсва. То е като мощно подмолно течение. Не знам какво е, но буквално преобръща всичко в мен. Опитвам се да си върша работата, а нещо сякаш ме спира. Чисто физически. Не мога да спя, не мога да се концентрирам. Почти стигам до него, а после сякаш се затваря някаква врата. Досега би трябвало да съм го докоснал, да съм го осъзнал, но като че ли аз самият не искам да науча онова, което трябва, да повярвам кой съм всъщност.
— Ако е нещо страшно, може би се боиш от него.
— Не изключвам тази възможност. Но не го правя съзнателно.