— Звучи така, сякаш съзнанието и подсъзнанието ти водят война помежду си.
— И точно така се чувствам. Все едно губя контрол над тях.
— А контролът е важно нещо, така ли?
— Шегуваш ли се? Той е най-важното.
— Наистина? — Тя го прониза с поглед като свредел. — Явно една част от теб не иска да го повярва.
— Е, това вече би било тревожно. Надявам се, че не съм стигнал дотам.
— Добре, добре. — Лин се помести в стола, вдигна чашата си и отпи. — И тъй, какво всъщност търсиш?
— Както споменах, тук съм, за да открия майка си. Истината за нея. Защо е била убита.
— В Сан Франциско? През 1970-а? И как ще ти помогне за това информация от шейсетте тук, от Индианаполис?
Хънт се поколеба, барабанейки с пръсти по масата.
— Знам, че ще ти прозвучи странно, но се опитвам да установя дали е имала връзка с Джим Джоунс.
— Джим Джоунс? — Лин Шепард остана за няколко секунди неподвижна. — Каква връзка? Колко голяма е била тогава?
— Между единайсет- и петнайсетгодишна. Допускам, че може да е била… не знам точната дума. Тормозена.
— Думата е „изнасилвана“, Уайът. Когато възрастен мъж прави секс с непълнолетно момиче, това е изнасилване. И смяташ, че Джоунс може да я е убил?
— Не. Който и да го е сторил, е още жив, сигурен съм в това. Мисля, че същият човек уби един от моите сътрудници преди два дни в Сан Франциско.
Тя го изгледа, облегна се назад и кръстоса крака.
— Казваш ми, че работиш по случай на убийство отпреди четирийсет години, който се простира чак до настоящето и в който потенциално е замесен Джим Джоунс?
— Да, но не мога да докажа нищо от това. Всичко е в сферата на догадките.
— Какво ти е нужно, за да го докажеш?
Хънт повдигна рамене.
— Някой, който да е познавал майка ми по онова време. Някакви документи. Не знам точно. Това е причината да съм тук. Но следата сякаш отново се прекъсва.
— И ако намериш доказателство? Ако Джоунс наистина я е изнасилвал, тогава какво?
— Тогава ще съм много по-близо до разкриването на убийствата на майка ми и на моя сътрудник, а може би дори и до извършителя.
Лин забрави за кафето си, а погледът ѝ остана фокусиран някъде по средата между нея и Хънт. После сякаш стигна до някакво решение, сключи ръце и каза:
— Едно ще ти кажа, Уайът. Може и да не знаеш какво търсиш, но си невероятен мотиватор.
— Така ли? И какво точно съм мотивирал?
— Не какво, а кого. Отговорът е мен. — Тя се изправи. — Даваш ли си сметка с какво разполагаш? Студени досиета, сериен убиец, изтерзан частен детектив, насилие над деца, Джим Джоунс и Джоунстаун. Знаеш ли какво вещае всичко това? — Тя изчака за секунда. — Награда „Пулицър“.
В крайна сметка Хънт се озова в офиса на Лин Шепард в редакцията, където прекара още около час, въвеждайки я в детайлите на разследването си. Тя си водеше бележки на компютъра и изглеждаше все по-заинтригувана — започвайки от най-ранните есемеси (Но кой ги е изпращал? И защо? Нямате никаква представа?), после през историята за бащата на Уайът и оставеното от него писмо, заплетеното преследване на Еви Сий Крайст/Спенсър, неоспоримата и доказуема връзка с Джоунстаун, ако не и със самия Джим Джоунс, и накрая скорошното убийство на Иван Орлов.
Уайът ѝ каза, че на следващия ден възнамерява да посети централата на Църквата на учениците на Христос в Индианаполис, както и Комисията по човешки отношения, с които Джим Джоунс бе имал тесни контакти. Там можеше да се натъкне на някой възрастен член или историк, който да помни майка му и нейните отношения с Джим Джоунс, ако е имало такива. По-нататък щеше да импровизира, но ако не изскочеше нищо съществено, просто щеше да остави визитката си на максимален брой хора с надеждата те да му се обадят, ако им хрумнат някакви идеи. После планираше да отлети обратно към дома, за да присъства на погребението на Иван в събота, да се опита да закърпи отношенията си с Тамара и да провери как върви разследването на Джул.
Към края на беседата си с Лин вече се чувстваше безкрайно изтощен и гладен, тъй като не бе ял от обяд на предния ден. Тя обеща да прерови собствените си източници на информация — някои стари, други нови, но всичките поверителни — и да се свърже с него, ако отбележи напредък.
Когато се върна в колата, пиковият час вече беше настъпил. Докато се намираше в сградата на вестника, бе изключил телефона си и сега го включи отново. Имаше трийсет и седем имейла, никакви есемеси и четиринайсет гласови пощи, включително две от Джул и нито една от Тамара. Прослуша първата от Джул.
— Случаят ти е решен, мой човек — произнесе приятелят му. — Можеш вече спокойно да се прибираш, макар че тук не липсваш на никого, тъй че ако искаш, стой си и там, където си.