Неубедителна му се струваше и предполагаемата мотивация на Лайънел да сложи край на живота си. Образът на хладнокръвен убиец, какъвто трябваше да бъде, за да погуби двете си жертви така методично, някак не се връзваше с безумната паника от факта, че полицията щяла да го открие и заподозре. Да се даде току-така, без съпротива, без някаква съдебна битка? Изглеждаше крайно съмнително.
И все пак, явно тъкмо това се бе случило. Как да спориш с необоримите факти? Естествено, щеше да разпита Джул за подробностите, но казусът явно бе дяволски убедителен, щом двама опитни инспектори като него и Сара единодушно го подкрепяха.
Хънт направи още едно обаждане до Тамара, което пак остана без отговор, но този път не ѝ остави съобщение, за да не се повтаря.
Накрая, докато слънцето се скриваше зад хоризонта, отвори лаптопа и резервира полетите си за следващия ден. Най-добрата опция, макар и влудяваща, бе да хване самолета обратно за Минеаполис в единайсет сутринта, да прекара там няколко часа в чакане, а после да продължи за Сан Франциско. Щеше да пристигне в събота към пет следобед благодарение на разликата в часовите пояси.
Това занимание му отне около дванайсет минути.
С напредването на здрача се затъжи и написа дълъг есемес:
Ужасно е да не те чувам. Даваш ли си сметка, че през последните три години сме говорили почти всеки ден? Не знам какво да правя без твоята подкрепа. Съжалявам за спора ни. Разбирам, че си ми ядосана. Но хората, които се обичат, се карат и пак се сдобряват, това е доказан факт. Сигурно ще ни се случва и за в бъдеще. Искам да бъда с теб. Ако ми се обадиш, лично ще си посипя главата с пепел и ще те уверя, че си идвам у дома. Джул ми каза, че случаят бил решен, тъй че може би изобщо не е имало нужда да идвам, което беше твоето мнение от самото начало. Звънни ми. Моля те.
След като изпрати съобщението, остави телефона до лаптопа върху бюрото, затвори очи и притисна длани към слепоочията си. Малките звездички, които предната вечер предшестваха главоболието, отново заиграха в периферията на зрението му. Известно време се опита да игнорира светлинното шоу, но това все по-трудно му се удаваше.
Без да пали лампите в стаята, тъй като от тях състоянието му сякаш се влошаваше, стана и отиде в банята. Изпи четири аспирина и намокри една кърпа със студена вода. После легна както беше с дрехите, сложи я като компрес върху очите си и се опита да изпразни съзнанието си от всякакви мисли.
Какво, по дяволите, беше това?
Снощи болката го бе връхлетяла отведнъж, стягайки като стоманен обръч главата му, докато не му се стори, че ще припадне. Тази вечер още я нямаше, поне засега. Само приливи от гадене и световъртеж, които го приковаваха към леглото.
Явно в крайна сметка все пак беше заспал, защото когато телефонът му иззвъня, фойерверките вече бяха престанали. Успя да стигне до бюрото без световъртеж, макар и все още замаян и дезориентиран. Часовникът върху дисплея показваше, че се изминали три часа.
— Ало?
— Здравей.
— О, благодаря, че се обади.
— Добре ли си? Да не те събудих?
— Малко.
— Това автоматично се брои за грешен отговор, Уайът. Утре ще ти звънна пак.
— Не, вече съм наред. Не затваряй.
— Няма. Не ми звучиш добре.
— Имам някакво странно главоболие, макар че сега дремнах и сякаш ме поотпусна.
— И какво му е странното?
— Не знам, но е адски болезнено и виждам разни светлинки.
— Сигурно си получил мигрена. Да позная ли, че не си ходил на лекар?
— Тамара, това е просто главоболие.
— Освен ако не е аневризъм, гръбначен менингит или нещо подобно.
— Тогава нямаше да ме отпуска, докато не ме умори. Както и да е, сега го няма. — Той направи пауза. — Взех няколко аспирина.
— О, в такъв случай значи няма защо да се притесняваме.
— Пак ли се караме? Не искам повече караници.
— Може още да не сме довършили последната.
— Е, в такъв случай защо не обявим примирие?
— Не е лоша идея. — В гласа ѝ прозвуча облекчение. — И аз гласувам за примирие.
— Добре, значи решено.
— Е, как я караш там?
— В общи линии, губя си времето. Мили хора, свястна храна, никаква информация. Историята е прекалено стара. Май беше права, не биваше изобщо да идвам.
— Но чувстваше, че си длъжен.
— Да, глупаво от моя страна.
— Може би не чак толкова. Нямаше откъде да знаеш. Съжалявам, че избухнах така. Е, Девин наистина ли е попаднал на заподозрян?