— Дори на нещо по-добро. Заподозрян, който се е самоубил, за да не го арестуват. Лайънел Спенсър.
— Наистина?
— Така ми каза.
— И кога се прибираш?
— Ако не се случи нещо непредвидено, в събота. Вечерта може да се видим, стига да си свободна.
— Ще гледам да си отменя останалите срещи.
— Би било чудесно.
— А какво непредвидено може да се случи?
— Ако знаех, нямаше да е непредвидено, нали? Просто една репортерка се зае да провери някои неща. Току-виж извадила късмет.
— Как се казва?
— Лин.
— Красива ли е?
— Страхотна. Прилича на Рийз Уидърспун. Шегувам се.
— И значи, ако открие нещо, ще останеш?
— Зависи какво. Не е изключено, но е малко вероятно. А и след като Девин вече разкри Спенсър, трудно ще изникнат нови изненади, нали?
— Да, но след като вече си там, остани и повече, ако се налага. Ще те разбера, обещавам. Само ме дръж в течение, става ли? Можем да излезем и друг път. Има много вечери занапред. — По линията настъпи кратка тишина. — Защо не ми звъннеш преди полета? Поне да знам ще се качваш ли на него, или не.
Хънт така и не заспа повече. Трите часа между вечерята и обаждането на Тамара се оказаха всичко, на което бе способен. Някъде в най-тъмната доба на нощта стана, наля си две малки шишенца водка от минибара и ги изпи наведнъж, надявайки се, че ще го повалят, но и те не успяха.
В осем часа сутринта получи обаждане от Лин Шепард. Тя бе открила нещо, но не желаеше да го обсъжда по телефона. Каза само, че било от голямо, дори решаващо значение. Покани го да се отбие в офиса ѝ към десет, като го посъветва да си освободи по-голямата част от деня.
Тъй че Хънт остави съобщение на Тамара и отмени полетите си.
После, проснат върху леглото с длани върху очите, се помъчи да овладее дишането си на фона на неспирното пулсиране в главата. Борейки се отчаяно за поне още малко сън — един час, дори половин — лежа така, докато не стана абсолютно наложително да тръгва, ако не искаше да закъснее. Но някакъв вътрешен глас не спираше да настоява, че ако действително се унесе, само ще получи поредния кошмар.
Мозъкът му просто не искаше да се изключи и да го остави на мира.
В резултат, когато най-сетне се отказа от напразните усилия и се размърда, нямаше време да се изкъпе, избръсне, нито дори да се преоблече.
Реши, че може да навакса с тоалета си и след като узнае какво е открила Лин. Погледна се в огледалото в банята — видът му все още бе наред, във всички случаи приличен, макар и леко опърпан. Глътна още четири аспирина, взе пътьом едно черно кафе от фоайето и излезе.
Точно в десет се озова на пропуска на „Индианаполис Стар“ и Лин не закъсня да се появи насреща му от вътрешността на сградата. Имаше такъв вид, сякаш също като него караше основно на адреналин и кофеин и докато вървяха към офиса ѝ, едвам успяваше да сдържи вълнението си.
— Толкова се радвам, че те хванах, преди да се качиш на самолета, Уайът. Не исках да си придавам важност по телефона, просто в подобни случаи е добре да си държиш устата затворена, дори и пред най-пряко заинтересованите. Иначе мълвата плъзва и докато се усетиш, историята ти излиза под нечие друго име. Особено при днешните технологии, току-виж си пратил съобщение на някого, той го публикувал във „Фейсбук“, а оттам нататък то се разпространява като вирус и какво остава за мен? Нищо освен един пръст в устата.
— Няма проблем — отвърна Хънт, макар и леко засегнат. — Но те уверявам, че не съм от тези, които бъбрят наляво и надясно.
— Естествено, не казвам, че си. Става дума просто за света, в който живеем, както и за факта, че аз самата сега вярвам в историята ти повече от всякога. Само си придърпай един стол и чакай да ти покажа какво открих.
— Затова съм тук.
Тя седна срещу него на бюрото си, извади от една папка няколко листа и му ги подаде.
Първият беше фотокопие на вестникарска страница от 1964 година. Имаше снимка на мъж около трийсетте, заобиколен от пет тийнейджърки, обслужващи, съдейки по заглавието, кухня за бедни. Четири от момичетата бяха чернокожи, но петото бе красиво бяло девойче, което надписът към снимката определяше като Марджи Пейдж.
Неговата майка на петнайсет години.
Както беше превъзбуден и едновременно изтощен, изпита усещането, че цялата кръв се смъква от лицето му. Преди дори да отгърне следващата страница, вдигна очи и погледна Лин Шепард.
— Как, по дяволите, се докопа до това?
Тя се усмихна широко, излъчвайки професионална гордост от всичките си пори.
— Както ти споменах и вчера, шансовете да открием нещо за майка ти, като просто ровим из старите вестници, бяха практически равни на нула. Но от друга страна, по някое време снощи ми хрумна, че Джим Джоунс е бил доста видна личност по времето, когато е живял тук. Името му се е появявало навсякъде. — Тя посочи листа в ръката му. — Ето, тази кухня например. Основал е няколко такива. Както и два-три приюта. Всякакви неща от този род. Бил е пристрастен към общественото внимание и е правел всичко възможно, за да присъства постоянно в пресата.