Просто нелепо.
Затова тя остана в стаята си и чете до обяд. Когато най-сетне отвори вратата, за да отиде в столовата, Беси седеше в коридора без каишка, оставена съвсем сама. Беше нещо като лабрадор, на още доста дребна, очевидно наскоро отбита от майка си, със забавно поклащащи се уши и лъскава черна козина.
— Чиба! — викна Сюзън, махвайки с ръце. — Марш оттук.
Кучето я погледна, изправи се на крака и помаха с опашка.
— Е, щом не се махаш, ще те заобиколя.
Така и направи, но Беси тръгна подире ѝ, влезе в трапезарията и се настани до стола ѝ. По време на обяда се мушна под масата и сложи муцуна върху коляното ѝ. Сюзън ѝ отчупи малко парче хляб, тя го пое и облиза пръстите ѝ, което съвсем не ѝ се стори противно, нито миризливо. После, когато се премести с книгата си във фоайето, Беси отново я последва. Тя я погали и я остави да легне в краката ѝ. Оттогава, всеки вторник и събота, когато животните се водеха в дома, Беси идваше право пред нейния праг и ако тя вече не я очакваше, драсваше по вратата. Само веднъж. И Сюзън я пускаше.
Тази сутрин новата ѝ приятелка вече се бе сгушила в скута ѝ, когато телефонът в стаята иззвъня и непознатият мъж я попита дали може да я посети, за да поговорят за дъщеря ѝ, Марджи. Разполагал с информация, която според него тя имала право да узнае. Естествено, как можеше да му откаже? Толкова време бе минало, откак за последно бе чула името ѝ или дори си би позволила да го произнесе наум.
Тя му обясни как да я открие и затвори телефона. Беси вдигна глава да я погледне и първо тихо заскимтя, а после доближи муцуна до лицето ѝ и взе да облизва стичащите се по бузите ѝ сълзи.
— Няма нищо, миличко — каза тя, притискайки телцето ѝ към себе си. — Мама е добре.
Частният детектив, Уайът Хънт, ѝ се стори смътно познат, което беше обезпокоително, защото нямаше как да го е виждала по-рано. Дали не бе започнала да проявява някакви ранни признаци на склероза? Небръснат и с измачкани дрехи, той имаше грубоват и уморен вид, но напоследък много млади хора се носеха така. Не биваше да подхожда предубедено, особено ако той имаше да ѝ каже нещо за Марджи.
Виж, придружаващата го репортерка изглеждаше спретната и делова, което бе добра препоръка. Личеше, че хората са сериозни и не са дошли, за да си губят времето.
Настаниха се в един обособен кът на главното фоайе. Беси, долавяща както винаги тона в настроението на Сюзън, се опря до крака ѝ и положи глава така, че тя да може леко да я гали между ушите.
След няколкото встъпителни реплики настъпи кратка пауза, от която Хънт се възползва, за да отправи извинителна усмивка към домакинята.
— Наистина ви благодарим, че се съгласихте да се срещнете с нас, но преди да навлезем в разговора, искам да ви предупредя, че той може да се окаже болезнен.
Сюзън нададе кратък, безрадостен смях и се взря в него със спокойните си кафяви очи.
— Господин Хънт — започна, — ако действително имате новини за дъщеря ми, след всичките тези години трудно би могло да е иначе. Самият факт, че сте тук, ми говори, че нещо се е случило. Е, добре ли е тя?
Хънт погледна към Лин, а после отново към Сюзън.
— Боя се, че не, госпожо Пейдж. Тя е мъртва.
Е, това беше. Думите, които със страх бе очаквала, че ще чуе, през по-голямата част от живота си, най-сетне се стовариха с цялата си тежест отгоре ѝ. Тя кимна, престана да гали кучето и вдигна трепереща ръка към лицето си.
— Странно — каза, мъчейки се да овладее гласа си. — Толкова време си представяш нещо, дори вярваш в него, а когато накрая действително се окаже, че е така… — Ръката ѝ се спусна надолу към сърцето и тя изпусна тежка въздишка. — Пак се оказваш неподготвен.
— Разбирам как се чувствате — отвърна Хънт. — Съжалявам.
Беси побутна с глава коляното ѝ и изскимтя.
— В известен смисъл дори е учудващо, че е оцеляла чак досега — каза Сюзън. — Тя беше толкова безразсъдно дете, вироглава и независима. Вие познавахте ли я?
— Всъщност не. — Хънт събра сили и продължи. — Това може да ви се стори още по-трудно за възприемане, но тя не е умряла наскоро. Случило се е през 1970-а?
— Седемдесета година? Толкова отдавна? И как?
Той се поколеба и накрая изплю камъчето.
— Била е убита.
Озадачен израз постепенно скова лицето на Сюзън.
— Искате да ми кажете, че е била мъртва през всичките тези години? Докато аз съм се надявала, че може да получа вест от нея? — Тя затвори очи пред ужасната истина. — И при това убита? Боже мой — промълви тя с равен тон. — Боже мой.