— Как какво? Не ти ли се струва съмнително?
— Не, струва ми се пълна глупост. Някой просто се будалка с теб.
— Не става въпрос за шега, Дев. Не забравяй, че тъкмо от съобщенията тръгна всичко.
— Откри ли вече изпращача им? Знаеш ли кой е?
— Не, но…
— Проследи ли последния есемес?
— Не разполагах с нужното време, беше само един ред.
— Виж, Уайът, от последния ни разговор насам проведохме балистична експертиза на куршумите, убили таксиметровия шофьор и Лайънел. Те не само съвпадат помежду си, но и са идентични с този от стрелбата по Орлов. Три изстрела, произведени от едно и също оръжие, гарантирано. Без никакво съмнение. Да не говорим, че от пълнителя липсват точно три патрона.
— Добре, но…
— Също, може да не ти се вярва, но извършихме в дома на Лайънел всички действия, които се полагат в случай на насилствена смърт, и не намерихме нищо, нито прашинка, което да свидетелства за взлом, за присъствие на второ лице в стаята или дори в цялата къща. Човекът просто е решил и си е пръснал мозъка. Оттук можем да си извадим заключението, че вероятно той е убил и майка ти, но ако тази версия не те задоволява, си свободен да продължаваш с диренията си, а аз от своя страна ще сторя всичко възможно да не ти преча. Всъщност като се замисля, нищо чудно единственото убийство, което има предвид авторът на съобщенията, да е това на майка ти. Ние не разполагаме с доказателства дали Лайънел го е извършил, или не, но в едно сме абсолютно сигурни — неговият пистолет е убил както Орлов и таксиджията, така и него самия. Подписвам се с две ръце. Оттук нататък прави каквото знаеш.
Линията прекъсна и Хънт още известно време съзерцава телефона си, преди да го върне обратно в калъфа.
— Предполагам, че чу по-голямата част от разговора — каза на Лин.
— Във всеки случай, достатъчно. Приятелят ти звучеше доста убедено. И ако е прав за балистиката, има основание.
— Сигурен съм, че е прав. Сигурен съм и че няма следи от взлом или външни лица в къщата на Лайънел. Но още по-сигурен съм, че човекът, който ми праща съобщенията, не лъже и не си измисля. Лайънел не е убил майка ми. Нито другите двама или пък себе си. Всичко е дело на някой друг.
— И кой е той?
Хънт направи гримаса.
— Тъкмо с този въпрос се боря от самото начало. — Той бодна още един пържен картоф, огледа го и го върна обратно в чинията. — Някой, който е познавал Лайънел тогава, познава го и до днес. Някой, с когото той се е свързал, след като се е чул с Иван.
Осенен от внезапна мисъл, той извади отново телефона и натисна едно име от списъка с контактите.
— Здравей, Кали, Уайът те безпокои. Можеш ли да ми дадеш всички входящи и изходящи обаждания на Лайънел Спенсър от миналия вторник? Неговият номер е последният, с който е говорил Иван… Бих помолил Девин, но той напоследък не е много кооперативен, а и не знам дали изобщо е правил такава справка… Ти си съкровище, благодаря ти.
След като затвори, притисна слепоочията си с пръсти и остана известно време така.
— Още ли те боли? — попита Лин.
— Не знам какво ми става. Погледът ми се мъти, сърцето ми бие три пъти по-бързо от обичайното и трудно си поемам дъх. — Устните му се изкривиха в пресилена усмивка. — Иначе съм добре.
— Защо не подремнеш, докато чакаш тази твоя Кали да ти върне обаждането?
Хънт поклати глава.
— Дотогава могат да минат два дни, дори повече. А и ако Лайънел е получил обаждането от Иван на един телефон, а после се е обадил на убиеца от друг, няма да разберем нищо. Ще продължавам да търся. Все трябва да има някой, който да го е познавал тогава… — Той млъкна и прокара пръсти по лицето си, а после ги пъхна под яката на ризата си.
— Сега пък какво? — попита Лин.
— Баща ми. — Челюстта му се стегна от нов прилив на решимост. — Трябва да открия баща си.
По време на първата война в Залива Хънт бе служил в Отдела за криминални разследвания, където нивото на стрес бе сравнително високо. После, в цивилния живот, бе прекарал десетина години в Службата за закрила на детето и там задълженията му включваха отнемане на деца от небрежни или агресивни родители. Това бе издигнало представите му за стрес до нови висоти, които считаше за недостижими.
Досега.
Вече в хотелската си стая, влезе в банята, наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото. Образът, който надничаше оттам, с кървясали очи и набола четина по хлътналите бузи, му бе почти непознат. Каза си, че наистина е крайно време да се избръсне, изкъпе и приведе в нормален вид. Щеше да му отнеме не повече от четвърт час.
Но точно сега не му се занимаваше.