Вместо това просто се избърса с кърпата и отиде да си легне отново. Беше ранен следобед и Лин се бе върнала обратно в офиса, за да търси каквато и да е полезна информация относно баща му.
Ако изобщо беше жив.
Всъщност много повече от бръсненето и душа му бе нужна малко почивка. Той нагласи алармата на часовника до леглото за четири часа, направи същото и с джиесема си за всеки случай.
Но все не успяваше да се настани удобно. Мозъкът му не спираше да работи, а пулсирането на кръвта пораждаше в ушите му неспирно, едва доловимо бучене.
Стисна клепачи и зачака сънят да го обхване, но вместо това отново изпадна в трескави размишления какво може да е пропуснал. Погледна часовника върху нощното шкафче и видя, че са минали двайсет минути, а той все още е буден.
Може би никога повече нямаше да заспи.
Тази мисъл го докара до ръба на паниката. Сърцето му заблъска в гръдния кош като ритмичен, басов барабан. Под ризата му започнаха да се стичат струйки пот. Дъхът му взе да излиза на хриптящи пресекулки.
Накрая, изругавайки яростно, скочи и седна в леглото.
Бяха изтекли още седемнайсет минути. Сега оставаха само час и десет минути от времето, което си бе отделил за почивка, преди отново да се отправи към редакцията на вестника, за да си поблъска главата заедно с Лин над евентуалните ѝ нови открития.
Легна отново, затвори очи и с усилие на волята забави дишането си. Но ето че пред вътрешния му взор изникнаха образите на неговите майка и баба, застанали до Джим Джоунс, и сърцето му, вместо да възвърне нормалния си ритъм, отново щеше да изскочи през гърлото му.
Може би никога повече нямаше да заспи.
— Може ли да поговорим само за минутка?
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, Уайът — отвърна Тамара. — И повече от минутка, ако искаш. Къде си?
— В хотела в Индианаполис.
— Не ми звучиш добре. Всичко наред ли е?
— Не съвсем. — Уайът се поколеба. — Вече от два дни не съм спал, Там. Имам чувството, че се побърквам.
— В какъв смисъл?
— Може би това не е най-точната дума, но получавам пристъпи на паника.
— И какви са симптомите?
— Сърцебиене, задъхване, ей такива неща.
— Уайът, веднага затвори и се обади на „Бърза помощ“.
— Не, не е чак толкова зле. Не съм тръгнал да умирам. Просто цялата история за това кой съм и откъде идвам взе да ми идва малко в повече. Преди никога не се бях замислял за нея, а сега имам чувството, че се блъска вътре в мен, проправяйки си път към повърхността.
— Тази история, както я наричаш, е доста сериозна.
— Е, тук поне сме на едно мнение — отбеляза Хънт.
— Откри ли нещо ново днес?
— Беше удивителна сутрин, Там. Нали ти споменах за Лин, репортерката, с която работя? Тя откри баба ми — представяш ли си, родната ми баба! Още е жива, напълно с ума си и аз се видях и говорих с нея. Това само по себе си беше невероятно, но като за капак Лин потвърди и цялата ни теория за майка ми и Джим Джоунс. Той я е подлагал на сексуален тормоз, а после тя е избягала заедно с него и останалите членове на Храма на народите и е отишла в Калифорния. Получих също и ново съобщение, в което се казваше, че Лайънел не е…
— Чакай малко, стига си прескачал от тема на тема. Имаш ново съобщение?
— Да, отпреди два часа.
— И авторът му знае за Лайънел?
— Достатъчно, за да твърди, че не е той. Обадих се на Девин и му казах — все пак това предполага коренен обрат в разследването. Но той не иска и да чуе. Вече си има своя малък, спретнат случай, съдържащ отговорите на повечето въпроси, и не се интересува от нови улики. Което означава, че нещата пак опират до нас.
Мълчание.
— Тамара?
— Да, слушам те. Звучиш ми капнал от умора.
— Защото наистина съм капнал. Сега не ни остана никой, с когото да говорим, освен баща ми — ако е още жив.
— Да говорим за какво?
— С кого е общувал Лайънел в онези дни. Каква е била ситуацията. Има човек, замесен в нея от самото начало — заедно с майка ми, баща ми, Спенсър, Джоунс и цялата останала лудост. Но проклетникът се държи в сянка и не се показва вече цели четирийсет години. Аз обаче ще го открия и ще го пипна, кълна се в бога!
— Уайът! — прозвуча меко гласът на Тамара по телефона.
— Какво?
— Успокой топката. Поеми си дъх.
— Да, добре.
— Не, имам предвид буквално. Още сега. Спри. Затвори очи. И си поеми дъх.
Той последва инструкциите.
— Ето, заповедта е изпълнена.
— А сега го направи отново.
— Общо колко пъти?
— Само още веднъж.
— Готово. Сега доволна ли си?
— Поолекна ли ти малко?
— Всъщност не — отвърна Хънт след кратък размисъл.