— От Ел Пасо има връзка за Оахака, ще пристигна там към седем вечерта. В понеделник сутринта продължавам с кола за онова село, намирам го, двамата сядаме и говорим за всичко, което знае.
— Уайът. — Тя спря, преглътна въпроса, който смяташе да зададе, и го замени с друг, по-безобиден. — Как си с испанския?
— Горе-долу. Малко съм го позабравил, но той ще говори английски, тъй че няма да има проблем.
— Освен ако не е мъртъв. Помислил ли си за тази възможност?
— Не е мъртъв, Там. Според LexisNexis допреди година-две е бил жив. Трябва да говоря с него. И не мога да разбера защо не се радваш. Нали това е отговорът, който търсим от толкова време.
— Защото ми се струва малко… отчаяна стъпка. Да биеш толкова път, без да знаеш какво ще завариш. Да оставим настрана войните между наркокартелите. Там не бяха ли избили към трийсет хиляди души? Да знаеш, че ако ти отрежат главата, ще дойда и ще те убия още веднъж.
— Стига, Там. Не говориш сериозно.
— Чукай на дърво — каза тя и почука по таблата на леглото си. — Мога ли да те попитам още нещо?
— Да, ако обещаеш, че веднага след това тръгваш да вземеш паспорта ми.
— Добре, обещавам. Ето го и въпроса. Представяш ли си как точно ще се почувстваш, ако действително намериш баща си?
— Разбира се. Ще се почувствам чудесно.
— Толкова чудесно, колкото преди два часа?
— Онова беше различно. Вече ми мина.
— Минало ти е безсънието? Пристъпите? Паниката?
Тя почти го видя как повдига рамене.
— В един момент ми дойде малко в повече, това е.
— А, значи било само за един момент.
— Ей… да не си ми сърдита за нещо?
— Не. — Тамара помисли, преди да отговори. — Притеснявам се за теб.
— А не бива. Оценявам го, но съм добре, наистина.
— И вече се владееш?
— Да. Напълно.
— Добре. — Тя въздъхна. — Как беше адресът на хотела?
След като Хънт ѝ го продиктува, тя затвори телефона и известно време стоя неподвижно посред стаята.
— Шантава работа — изпъшка накрая и отиде да си вземе палтото.
Въпреки цялата увереност, която бе демонстрирал пред своя приятел относно доказателствата и извършителя, Джул никак не хареса новината, че тайнственият кореспондент на Хънт отново се е свързал с него, този път подлагайки на съмнение самия факт на съпричастността на Лайънел Спенсър към убийствата, в това число и към неговото собствено. Той нито за секунда не бе забравил, че цялата афера бе тръгнала именно от анонимните есемеси и че те далеч не бяха случайни, нито лекомислени. Мисълта, че един случай, донесъл му толкова удовлетворение с приключването си, може в крайна сметка да се окаже нерешен, бе меко казано изнервяща.
Нещо повече, имаше вероятност истинският виновник още да е на свобода и никой освен Хънт дори да не мисли да го преследва.
Такива терзания го измъчваха през целия ден. Следобед отиде да гледа футболния мач на децата, а после трябваше да посети спешния кабинет заради падането на Алекса. Надяваше се глезенът ѝ да е само навехнат, но след тричасово чакане за рентгенова снимка той се оказа счупен. Най-сетне, към 8:30, се прибраха вкъщи и той трябваше да претопли станалото на подметка филе миньон и да вечеря сам, защото всички останали, в това число и Алекса с гипсирания си крак, отидоха при съседите за подгряващо парти преди деня на Вси светни. Той просто нямаше нерви да се присъедини към тях.
Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие никаква пролука в събраните доказателства. Както бе казал на Хънт, балистичната експертиза бе достатъчно убедителна. Не откриха куршума от убийството на Орлов, но знаеха, че калибърът му е същият като на онези, убили шофьора и Спенсър. А те категорично бяха изстреляни от един и същи пистолет.
Вярно, неговият законен притежател така и не се установи, но Джул знаеше, че нерегистрираните оръжия в града са толкова разпространени, колкото плъховете в канализацията, ако не и повече. Затова трябваше да се задоволят с факта, че са го открили на пода в дома на Лайънел, лежащ край протегнатата безжизнена ръка на предполагаемия си стопанин.
Обаждането на Хънт го бе накарало да се свърже отново с лабораторията, откъдето изненадващо му вдигнаха, въпреки че беше събота, и за сетен път потвърдиха, че по дланта на Лайънел действително са открити следи от барутен нагар, което се връзваше с версията за самоубийство.
Оставаше хронологията на събитията, където Джул също се чувстваше на достатъчно сигурна почва. Орлов бе позвънил на Спенсър малко повече от час преди срещата им в „Ориджинал Джо“. Там последният бе видян от поне трима свидетели да напуска ресторанта и да се качва в такси. Орлов бе останал в заведението за десерта — чийзкейк с плодово пюре, капучино, а след това и чашка „Амарето“. Впрочем всички те бяха поръчани от Лайънел, безспорно за да му дадат време да елиминира шофьора и да се върне да чака излизането на жертвата си пред входа. После, на следващата вечер, по каквато и да е причина — вина, разкаяние, отчаяние, страх — той бе отнел и собствения си живот. Без съмнение е бил вече мъртъв, когато Хънт е почукал на вратата му.