Никакъв ефект.
Глождеха го и други, по-тривиални размисли. След разговора с Тамара му хрумна, че не е напълно сигурен дали FedEx изобщо извършва доставки в неделя сутрин. Макар че ако възникнеше проблем, тя несъмнено бе достатъчно отговорна, за да звънне и да му каже. Или пък да изпрати паспорта му по друга куриерска фирма — UPS, или която и да е. Имаше поне дузина.
Ами ако баща му беше мъртъв? Или ако беше жив, но той не успееше да го открие? Или пък Кевин не пожелаеше да говори с него? Ако го отхвърлеше отново още щом го види? Ако не успееше да стигне навреме до него? (Навреме за какво?) Ако така и не разбереше кой му изпраща съобщенията? Ако имаше и други убийства, на които още не се бе натъкнал? Какво щеше да стане, ако Иван не се беше обадил на Лайънел Спенсър? Или ако той, Уайът, откриеше нужната информация, но полицията откажеше да поеме наново случая?
Ако, ако, ако…
Когато светлината най-после започна да се процежда между плътните завеси в стаята му — оттогава вече бяха минали два или три часа — той отметна завивките, напъха тоалетните си принадлежности в багажа и слезе в закусвалнята. Тук прочете „Индианаполис Стар“ от кора до кора, след което се премести на поста си във фоайето.
Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пристигането на паспорта си.
Едно такси влезе в паркинга и описа кръг, спирайки пред входа. Хънт му хвърли бегъл поглед — все пак не беше кола на FedEx — и допи остатъка от кафето. Стана и отиде до рецепцията, за да хвърли чашката в кошчето за боклук. На връщане отново мярна таксито. Шофьорът тъкмо вадеше куфара от багажника, когато задната врата се отвори и отвътре излезе жена.
След като се разплати с шофьора, Тамара взе багажа си и се обърна към хотела. Там, точно пред входа, с невярващо, но безспорно доволно изражение на лицето, стоеше Уайът. Само един поглед ѝ беше достатъчен, за да се увери, че идването ѝ е било наложително. Измършавял и брадясал, с дълбоки морави торбички под очите и сплъстена, разрошена коса, Уайът приличаше на бродяга.
Тя застана неподвижно и плахо му помаха с ръка.
— Здрасти.
— Здрасти и на теб.
— Реших, че ще е добре да дойда.
— Така и предположих.
— Нося ти паспорта. А също и моя.
— Нямаш доверие на FedEx? — попита той с подобие на усмивка.
— Те не извършват доставки в неделя. Нито която и да е друга куриерска фирма. — Тя помълча, после срещна погледа му. — Трябваше да бъда с теб.
— Не мога да повярвам, че стоя тук и те гледам. — Хънт изпусна дълбока въздишка на облекчение. — Толкова се радвам, че дойде. — Той пристъпи към нея, а тя също приближи и се озова в прегръдките му.
По време на полета до Ел Пасо Уайът, който седеше до прозореца, най-сетне изпадна в неспокоен сън, склонил глава върху рамото на Тамара. Тя през цялото време държеше ръката му и леко я стискаше, когато той трепваше, простенваше или, както на два пъти се случи, извикваше „Не!“. Тогава той се сгушваше отново и потъваше в състояние, близко до вцепенение.
Щом кацнаха на летището, Хънт заяви, че не е гладен, но тя му нареди да изяде едно голямо бурито и да изпие бутилка лимонада. След като похапна, той отскочи до тоалетната, а на връщане, вече леко живнал, рече с усмивка:
— Докато бях вътре, се погледнах в огледалото. Имам такъв вид, сякаш са ме били с тояги.
— Не се притеснявай. На никой не му пречи да походи два-три дни грозен. Дори укрепва духа.
— Ти пък откъде знаеш? Не помня да съм те виждал грозна.
— Това ли е най-добрият комплимент, който успя да измислиш? — изгледа го с престорена обида Тамара.
Хънт се пресегна и хвана ръката ѝ.
— Извинявай. Не исках да…
— Млъкни, не ща да те слушам. — Тя се доближи и го дари с ослепителна усмивка. — Целуни ме, грозник такъв.
И той го направи.
Още в самото начало на полета до Оахака Уайът заспа отново, вече не така трескаво.
Тамара довърши книгата на Стиг Ларшон, после бръкна в куфара на Уайът и извади оттам няколко разпечатани страници относно крайната цел на пътуването им. Очевидно Кевин Карсън се бе установил в малко градче, наречено Теотитлан дел Вале, около двайсет и пет километра южно от Оахака. Справката от LexisNexis бе доста оскъдна — само име на лицето, рождена дата и последен известен адрес. Имаше и друга извадка, вече от интернет, в подкрепа на идеята на Уайът, че баща му е жив — тук той фигурираше в гилдията на тъкачите на Теотитлан, като англоезичната му фамилия изпъкваше сред други от рода на Батиста, Лазаро и Мендоса. Четейки нататък, тя узна, че мястото се слави със своите тъкани черги, или „лаади“ на местния запотекски език, все още широко употребяван в региона.