Сега, докато караха по непавираните улици на живописното градче, тя сложи ръка върху бедрото му.
— Сигурен ли си, че го искаш?
Уайът кимна със стиснати челюсти.
— Да, трябва да го направя.
— Друго имах предвид. — Тя се поколеба за секунда. — Ако предпочиташ, мога и аз да поговоря с него.
— Не, няма проблем.
Хънт намери място за паркиране в края на централния площад, пред масивната катедрала, недалеч от хотела, за който имаха резервация, в случай че им се наложеше да поостанат една-две вечери. Излязоха от колата в хладния, пропит от слънце въздух. Още беше 10:30 сутринта, твърде рано, за да влязат в стаята си.
Малко по-надолу по улицата имаше приветливо ресторантче на име „Ел Дескансо“. Хванати за ръце, те доближиха и седнаха на една от малкото свободни маси отвън на тротоара. Всъщност те далеч не бяха единствените посетители тук. Макар допреди два дни изобщо да не бяха чували за това малко и сравнително отдалечено градче, то очевидно бе популярна туристическа дестинация, особено сред американците. Клиентите около тях отпиваха от чашите със силно, ароматно кафе с шоколад, бъбреха на английски, показваха си пъстри черги и наметки, говореха за пешеходни и велосипедни маршрути и археология.
Разтвориха върху масата предварително приготвената карта. Крайната им цел, обозначена с черно кръстче, се намираше на около осем пресечки в западна посока. Хънт допи чашата си, облегна се назад и примигна.
— Готов ли си? — попита Тамара.
Той обходи бавно с поглед площада и примигна още няколко пъти.
— Тези проклети светлинки. Вече няколко дни не мога да се отърва от тях. — Стисна силно клепачи, после тръсна глава и се изправи. — Всичко е наред. Да вървим.
Над сто и петдесет местни семейства си изкарваха прехраната с тъкачество и те минаха покрай няколко десетки дюкянчета, преди да достигнат адреса, отбелязан от Хънт.
Къщата изглеждаше като всички останали — бяла варосана постройка, с открита фасада, пред която бяха изложени за продажба ярко оцветени черги, наметала и други изделия. Подредбата на домовете обикновено бе такава, че майсторът работеше във вътрешната половина, а посетителите, сами или на организирани групи, разглеждаха и пазаруваха отпред.
Уайът спря Тамара с ръка и те застанаха редом на отсрещния тротоар под заслепяващото слънце. Магазинчето явно бе отворено и макар да нямаше клиенти, в сенчестия сумрак се забелязваше някакво движение.
Той нямаше сили да помръдне. Вдигна длан към челото си. Болката на мигрената го прониза отново, връхлитайки сред ореол от проблясващи точици.
Отвътре прозвуча повелителен глас на непознат език — може би запотекски? Две малки момчета изскочиха със смях на улицата и побягнаха, надпреварвайки се, докато не се изгубиха зад ъгъла.
Тамара го докосна по лакътя и той, сякаш чакал този сигнал, кимна и направи петте облени в светлина крачки, които го деляха от здрача на къщата. Пулсът в ушите му все повече се усилваше. Опита да остави очите си да се приспособят, но експлодиращите огнени кълба не му позволяваха да ги държи отворени повече от няколко секунди.
Силата на главоболието предизвика вълна от гадене и световъртеж и за да запази равновесие, той се улови за дървения стелаж, върху който собственикът бе наредил няколко ярки наметала.
От дъното на помещението се носеше бавен, ритмичен звук, като от дървени тояжки, почукващи една в друга. Хънт погледна натам и видя, че това е стан — или, според уроците на Тамара, „телар“ — над който се бе привел висок, ъглест силует с дълга сива коса, вързана на опашка. Човекът бе наметнат с пончо в жълт и зелен цвят и носеше очила без рамки, през които се взираше съсредоточено в работата си, напявайки си почти беззвучно някаква мелодия.
Хънт направи крачка напред. Дишането му сякаш бе спряло, а болката в главата изведнъж бе станала буквално заслепяваща. Чу как някъде до него Тамара прочиства гърло и казва:
— Извинете, господине, търсим Кевин Карсън?
Мъжът се обърна и намести очилата си с насмешливо изражение, което постепенно се смени с предпазливост. Той изправи гръб, а ръцете му престанаха да сноват над стана.
— Аз към Кевин Карсън — рече. — Какво мога да направя за вас?
Тамара усети напрежението в ръката на Хънт като електрически ток.
Докато идваха от площада, той беше целият мрачна решимост. Когато стигнаха пред магазинчето и застанаха на отсрещния тротоар обаче, стана ясно, че психологическото въздействие от предстоящата среща с истинския му баща започва да взема превес. Цялото изражение на лицето му — сбръчканото чело, стиснатите челюсти, присвитите устни — говореше, че се нуждае и от последната си капка решимост, за да пристъпи в сенчестото помещение.