Кевин Карсън бе с два или три сантиметра по-нисък от Хънт, но всичко в него — високото чело, формата на веждите, ясните синьо-зелени очи — от пръв поглед говореше, че между двамата мъже има кръвна връзка. Тя си даваше сметка, че Уайът също няма как да е пропуснал сходството — толкова поразително бе то.
Бицепсът му потръпна под пръстите ѝ. Тя го погледна и видя, че отново примигва с очи, вероятно за да се отърси от „светлинното шоу“, както го бе нарекъл предната вечер. Продължаваше да се опира с лявата ръка върху стелажа, но сега пристъпи още крачка напред, тъй че от стана го деляха не повече от два метра. Пое си дълбоко дъх, впери взор в тъкача и произнесе с равен глас:
— Аз съм Уайът. Твоят син.
Сега беше ред на стария мъж да затвори очи, странно повтаряйки, както се стори на Тамара, поведението на сина си. Той вдигна очи към тавана и когато ги отвори отново, в тях имаше същата стряскаща концентрация, каквато неведнъж бе виждала у Хънт.
— Дошъл си да ме убиеш ли? — попита той. — Няма да те виня.
— Не.
От вътрешността на къщата неочаквано се появи ниска, набита възрастна жена, очевидно от местно потекло, и застана до Карсън. Двамата си размениха няколко думи на запотекски диалект, след което той се обърна отново към Уайът.
— Жена ми, Мария.
Очевидно разбрала какво се случва, тя му хвърли бърз, уплашен поглед, поднесе ръка към устата си и се прекръсти.
Известно време двете двойки останаха вторачени безмълвно една в друга. Адамовата ябълка на Уайът играеше нагоре-надолу. Очите на баща му се сведоха към земята, сетне се стрелнаха към съпругата му и пак обратно към гостите.
Накрая, надделявайки над собствените си емоции, каквито и да бяха те, възрастният мъж се изправи и каза:
— Можем да поговорим и вътре, ако желаете. — Той даде някакво нареждане на Мария, която заобиколи тъкачния стан и доближи Уайът. Протегна ръка, докосна неговата и направи нисък поклон, явно в знак на приветствие. После придърпа крилата на голямата дървена порта към улицата и я затвори. Помещението потъна в сумрак, осветявано само от двете малки прозорчета под тавана.
Тамара и Уайът последваха домакините през помещение, оборудвано с малък хладилник, мивка и кухненски плот, към двете вътрешни стаички, следващи една подир друга, без антре. Тук Мария се отдели от тях, а Кевин ги изведе в малко, застлано с червени плочки дворче, обградено от всички страни с варосани стени. На една от тях имаше богато резбована врата, а цялото пространство бе засенчено от асма, отрупана с буйно цъфтящи бугенвилии. Имаше проста дървена маса, три стола и пейка, а във висящи саксии по стените растяха още цветя.
Мястото се стори на Тамара красиво и спокойно, точно такова, от каквото всички се нуждаеха.
На минаване покрай масата Кевин издърпа два стола, а третия обърна с облегалката напред и седна, обкрачвайки го. Уайът се настани срещу него, най-близо до къщата, а за Тамара остана мястото помежду им.
Под пончото Карсън носеше синя работна риза, джинси и кожени сандали, обути на бос крак. Кожата около очите му бе набраздена от дълбоки бръчки. Като се облакъти на масата, той въздъхна, издувайки бузи, и огледа сина си.
— Предполагам ще е глупаво да те питам как я караш. — Уайът повдигна рамене, признавайки абсурдността на въпроса. — Не че се оправдавам, но ако трябваше да започна отначало, щях да постъпя иначе.
— Справих се някак — махна с ръка Хънт.
— Да, виждам. — Тонът на Карсън бе равен. — Не знаех дали животът ще ми позволи да отглеждам дете. Всъщност изобщо не знаех, че ще имам някакъв живот. Не съм и сънувал, че ще се озова в място като това. Но реших, че каквото и да става, ще бъдеш по-добре без мен. А после, когато съдебните дела най-сетне приключиха, ти вече беше изчезнал. Осиновен, с ново бъдеще. Нямаше как да те открия, дори да исках.
— Разбирам. Станалото станало.
— Не е точно така. Направих ужасна грешка. И си давам сметка за това. Държа да ти го кажа. — Тамара видя как Уайът преглътна с труд. — Предполагам знаеш, че ме съдиха?
— Разбира се.
— Аз не съм убил майка ти.
— Знам и това.
Кевин кимна с явно облекчение.
— Отец Бернард ми даде писмото ти — каза Уайът. — Какво стана с Тексас?
— Тексас?
— Работата, която са ти предложили. Вътре пишеше, че отиваш там.
Баща му поклати глава.
— Не, не беше достатъчно далеч. Дори тук ми се струваше твърде близо. Ако не бях срещнал Мария, която ми спаси живота, и семейството ѝ, което ме научи на занаят, вероятно щях да продължа чак до Бразилия. — Той замълча за секунда. — Мога ли да попитам как ме откри? Мислех, че съм направил всичко възможно, за да изчезна.