— Ще ти се наложи да го преживееш, Роджър — произнесе той с насмешка. — Днес парада командвам аз. Гледай ме. Или не ме гледай — все едно, ще мислиш за мен. Не можеш да се отървеш от това…
— Свиня, гадна страхлива свиня!
Едва не се пукна от смях — издевателстваше над мен, подиграваше ми се, точно така, както самият аз неведнъж се бях подигравал с другите. Нямаше нужда повече да се преструвам. Искаше ми се да мушна ръка в екрана и да то стисна за гърлото. Приятно ми бе да усещам в себе си бушуващата злоба. Много приятно. Не бързах, оставих злобата да се задълбочи, да нарасне, докато не реших, че е достатъчно. И така твърде дълго бях позволил на Грисуолд да се посмее на воля…
И тогава направих онова, което бях замислил. Издебнах момента, когато той окончателно се убеди в яростта ми, престорих се, че напълно съм загубил контрол над себе си, и ударих по екрана на видеофона с юмрук. Той се пръсна на парчета. Заедно с лицето на Грисуолд и това, трябва да си призная, ми хареса.
Разбира се, връзката се прекъсна. Не се и съмнявах, че той ще се постарае да разбере не съм ли ранен. Свалих предпазната ръкавица и повиках един слуга, на който можех да се доверя. (Той е престъпник. Аз го крия. Ако загина, ще загине и той, и подготвената му участ не е тайна за него.) Слугата бинтова невредимата ми ръка и му обясних какво да казва на другите слуги. Знаех, че новината няма да се забави и ще намери Нелда в харема, а след час, не повече, ще достигне и до ушите на Грисуолд…
Отглеждах, грижливо отглеждах злобата си. Целия ден тренирах с наставниците си и в спортната зала, държейки мачетето и пистолета в лявата ръка. Преструвах се, че достигам състоянието на неистова ярост, маниакалната жажда за убийство — жажда, почти естествена за онзи, който е претърпял жесток провал.
При такъв провал има само два изхода. Убийство или самоубийство. Самоубийството дава гаранции, че тялото ти ще остане върху пластмасовия монумент край границите на Сентрал парк. Но ако ненавистта се измъкне на свобода и не остави място за страха? Тогава Ловецът изпада в неистова ярост — става много опасен, но и самият той се превръща в лесна плячка за някой друг, забравяйки хитростите си. Именно такава опасност ме очакваше и мен. Възбудата, породена от неистовата ярост, е повече от съблазнителна — подобна е на пълната самозабрава…
Накратко казано, поставих капан на Грисуолд. Но за да го изкарам от дома му тази нощ, когато той е наясно, че няма причини да рискува, е необходимо нещо по-сериозно от елементарната примамка. И започнах да разпространявам слухове. Прошепнах където трябва, че Черния Бил Линдман и Уислър Каулз са стигнали, както и аз, до отчаяние, понеже Грисуолд ни е изпреварил и сме се предизвикали един друг на смъртен бой в Парка още тази вечер. Само един от нас би могъл да остане жив и той ще бъде господар на Ню Йорк — дотолкова, доколкото един Ловец на нашата възраст може да разчита на такава власт. (Разбира се, съществуваше и стария Мърдок с приказната си колекция, събрана през дългия му живот. Но сериозно, настървено и непримиримо си съперничим само помежду си.)
А щом слухът плъзне, не се съмнявах, че Грисуолд ще започне да действа. Да се провери подобна басня е напълно невъзможно. Малко са онези, които обявяват, че ще ходят в Парка. А в конкретния случай и аз самият не можех да се обзаложа, че слухът няма да се превърне в истина. И на Грисуолд не може да не му мине през ума, че превъзходството му е в смъртна опасност — та нали все още не е успял да отпразнува Триумфа си. Да излезе, за да защити победата си, за него, разбира се, е твърде рисковано. Линдман и Каулз са страшни Ловци. Но ако Грисуолд не заподозре някакъв капан, тази вечер има сигурен шанс да победи друг — мен, Роджър Белами Честния, който го чака на уговореното място в състояние на неистова ярост и с ранена, безполезна в сражение дясна ръка. Може би изглежда прекалено очевидно? Не, приятелю, ти не познаваш Грисуолд.
Щом се стъмни, си сложих ловния костюм. Черен, брониран костюм, плътно обвиващ тялото, без да пречи на движенията. Намазах с черна боя лицето и ръцете си. Взех пушка, кинжал и мачете — металът бе обработен така, че не отразява светлината и не блести. Особено обичах мачетето — имам силни ръце. И се стараех въобще да не използвам бинтованата си ръка, дори и тогава, когато никой не можеше да ме види. Помнех също, че трябва да се държа като човек, заслепен от ярост — не се съмнявах, че шпионите на Грисуолд му докладват за всяко мое движение.
Насочих се към Сентрал парк, към онзи вход, който е най-близко до въртележката. Дотук хората на Грисуолд все още можеха да ме следят. Но не и по-нататък.