Изчака чаткането на копитата на мирашите да заглъхне. Опита се, въпреки болката, да извади оптическия си рецептор. Не успя. За миг го заля вълна на отчаяние и паника. Ако централната му нервна система е засегната — край.
Отново се съсредоточи. Парче скала се търкулна от тялото му и този път опитът беше успешен. Можеше да се възроди от пепелта. Бързо направи вътрешно сканиране и облекчено въздъхна. Бил е на косъм от смъртта. Само инстинктивната квондикция го бе спасила.
Дрог сериозно се замисли за по-нататъшните си действия. Откри, че тази абсолютно непредсказуема атака беше изчистила от мозъка му всякакви ловни прийоми. Нещо повече — беше загубил желание да се среща отново с тези толкова опасни мираши.
Но ако се върнеше в базовия лагер без кожата… Можеше да каже на командира, че всички мираши са се оказали самки, следователно попадат под защитата на ловния закон. Думата на един Млад Разузнавач се ценеше, така че никой нямаше да се усъмни. Още по-малко пък биха изпратили някого да провери дали казва истината…
Не! Не! Та това е невъзможно! Как изобщо можеше да си го помисли?!
Какво пък, мрачно се усмихна Дрог, оставаше само да се откаже от задълженията на Разузнавач и да приключи веднъж завинаги с цялото това нелепо занимание — лагерни огньове, песни, игри, другарство…
За нищо на света! — твърдо реши Дрог, след като успя да се осъзнае. Държеше се така, сякаш пред себе си имаше пресметлив и интелигентен противник. А мирашите дори не бяха разумни същества. Нито едно създание без щипки не можеше да бъде разумно. Това гласеше неоспоримият закон на Етлиб.
В битката с инстинктивната хитрост разумът винаги излизаше победител. Това е неизбежно. Само трябваше да измисли начин.
Дрог отново намери следата на мирашите и тръгна по миризмата. Кое от старинните оръжия да използва? Може би малка атомна бомба? Не става — това би повредило кожата.
Изведнъж се разсмя. Всъщност всичко бе много просто, трябваше само малко да си размърда мозъка. Защо да встъпва в директен контакт с мирашите, щом това е опасно? Настана време да се възползва от разума, от знанията си за психологията на животните, от изкуството да прави засади и примамки.
Вместо да продължи след мирашите, той тръгна към леговището им. Там щеше да им устрои капан.
Чак привечер стигнаха до временния лагер, който бяха направили в една пещера. Всяка скала, всеки връх хвърляше ясни, рязко очертани сенки. Пет километра по-надолу, в долината, стоеше техният красив, сребрист кораб. Раниците им бяха натъпкани с изумруди — не много големи, но с идеален цвят.
В часовете преди залеза Пакстън си мечтаеше за малко градче в Охайо, бутилка сода и русо момиче. Херера се усмихваше на себе си, представяйки си как харчи някое и друго милионче с лека ръка, преди да се заеме сериозно с животновъдство. Стелман формулираше основните пунктове на докторската си дисертация, посветена на извънземните залежи от полезни изкопаеми.
Всички се чувстваха прекрасно. Пакстън напълно се възстанови от преживения ужас и вече страстно желаеше кошмарното чудовище отново да се появи. Предпочиташе да е зелено и да преследва някоя очарователна, полугола мадама…
— Ето ни вкъщи — съобщи Стелман, когато се приближиха до пещерата. — Какво ще кажете за печено говеждо?
Беше негов ред да готви.
— С лук — даде си заявката Пакстън. Той понечи да влезе в пещерата, но веднага рязко отскочи назад. — Това пък какво е?
На метър и половина от входа димеше парче бифтек, до него стояха четири огромни диаманта и бутилка уиски.
— Намирам го за интересно хрумване — промърмори Стелман. — С тази разлика, че изобщо не ми харесва.
Пакстън се протегна да вземе диамантите. Херера го дръпна.
— Може да е мина… Или капан.
— Не виждам жици — възрази Пакстън.
Херера съзерцаваше бифтека, уискито и диамантите. Видът му беше много нещастен.
— На тая чудесия не й вярвам за нищо на света — заяви той.
— Може все пак да има туземци — предположи Стелман. — Едни такива послушни, миролюбиви. Този подарък може да е знак на добра воля.
— Да бе, да — подхвана Херера със сарказъм. — Специално заради нас са отскочили до Земята за бутилка „Стар космодесантен“, а?
— Какво ще правим? — попита Пакстън.
— Няма да се навираме там, където не ни е работата — отсече Херера. — Хайде, дръпнете се!
Отчупи от близкото дърво дълъг прът и внимателно побутна диамантите.
— Виждаш ли? Няма нищо страшно — отбеляза Пакстън.
В този момент един дълъг стрък трева здраво се уви около подметките на Херера. Почвата около него се затресе, очерта се съвършен кръг с диаметър три метра, който късайки корените на дърветата започна да се издига във въздуха. Херера се опита да скочи, но хиляди стръкчета трева се впиха в обувките му.