— Дръж се! — извика Пакстън, скочи и се хвана за ръба на издигащото се парче почва.
Дискът рязко се наклони, замря за миг и отново се устреми нагоре. Херера извади ножа и яростно започна да реже тревата. Стелман най-после се осъзна, когато видя краката на Пакстън на нивото на главата си. Успя да го хване за обувките и по този начин отново забави движението нагоре. През това време Херера освободи единия си крак и го прехвърли извън очертанията на диска. Здравата трева известно време задържа другия му крак, но в крайна сметка се скъса. Херера полетя с главата надолу, в последния момент се превъртя и се приземи по гръб. Пакстън се пусна и се строполи върху Стелман.
Кръглият чим продължи да се издига, отнасяйки бифтека, диамантите и уискито, докато не се изгуби от поглед.
Слънцето се скри. Тримата седяха с готови бластери без да продумат. Херера първи наруши мълчанието:
— През нощта ще дежурим по ред.
Другите се съгласиха.
— Мисля, че си прав, Пакстън. Заседяхме се повече, отколкото трябва — каза Херера.
— Прекалено дълго се заседяхме — учтиво уточни Пакстън.
Херера вдигна рамене.
— Само да се съмне, връщаме се на кораба и стартираме.
— Ако успеем да се доберем до него — скептично добави Стелман.
Дрог съвсем се обезкуражи. Със замряло сърце той следеше как капанът задейства по-рано, как мирашът се бореше за свободата си и как най-накрая успя да се освободи. А какъв великолепен мираш беше само! Най-едрият от тримата!
Вече знаеше къде е грешката. От много старание прекали със стръвта. Един минерал би бил достатъчен, защото мирашите, както е известно, имат повишено влечение към тях. Обаче не! На него, виждате ли, му се бе приискало да подобрява методиката на пионерите, да прибавя и хранително стимулиране. Не е чудно, че мирашите подходиха двойно по-подозрително. Нали органите им са подложени на колосално натоварване.
Сега са вбесени, внимателни и крайно опасни. А разяреният мираш е едно от най-ужасяващите зрелища в Галактиката.
Когато двете луни изгряха над западния хоризонт, Дрог се почувства съвършено сам и изоставен. Виждаше огъня пред пещерата на мирашите. Чрез телепатия улавяше какво става в главите им — напрегнати сетива, готово оръжие…
Заслужаваше ли си заради една кожа от мираш да рискува толкова много?
Дрог би предпочел да се рее на височина пет километра, да сглобява фигури от облаците и да си мечтае. Колко по-привлекателно е да поглъщаш радиация, а не тази гадна, твърда храна, завещана от предците! Каква полза от всичките тези ловни походи? Явно никаква! Безполезни навици, с които неговият народ се е простил много отдавна.
В един момент Дрог реши, че неговите мисли са абсолютно верни. Но точно тогава нещо му просветна и той разбра в какво се състои смисълът на всичко.
Наистина, за елбонийците рамките на конкуренцията отдавна бяха станали тесни, еволюцията им ги предпази от очертаващата се кървава баня за място под слънцето. Обаче Вселената е огромна, тя крие много неочаквани неща. Дали някой може да предвиди точно с какви опасности ще се сблъска в бъдеще тяхната раса? Ще успеят ли да се противопоставят рационално, ако изгубят ловния си инстинкт?
Не, заветите на предците са непреходни и верни. А те не позволяват да се забрави, че миролюбивият разум е прекалено крехък в тази неприветлива Вселена.
Оставаше му или да се сдобие с кожа от мираш, или да загине с достойнство.
Най-важното бе да успее да ги накара да излязат от пещерата. Дрог отново се сети, че може да използва ловните си навици.
Бързо и умело направи нова клопка за мираши.
— Чухте ли? — попита Пакстън.
— Като че ли някакви звуци… — несигурно каза Стелман и се заслуша.
Звукът се повтори. „О-ох! Помощ! Помогнете!“ — зовеше нечий глас.
— Това е момиче! — Пакстън скочи на крака.
— Това прилича на женски глас — поправи го Стелман.
— Моля ви, помогнете! — викаше гласът. — Не мога да издържа дълго. Има ли някой наблизо? Помогнете!
Кръвта нахлу в лицето на Пакстън. Въображението му веднага нарисува трогателна картинка: малко, крехко същество пълзи към разбита спортна ракета. (Какво безразсъдство — да се впускаш в подобни пътешествия!) Към него от всички страни се приближават зелени слузести чудовища. Зад тях идва и Той — главатарят им, отвратително вонящо влечуго.
Пакстън взе и резервния си бластер.
— Излизам — хладнокръвно заяви той.
— Сядай бе, кретен! — заповяда Херера.