— Но вие чухте, нали?
— Тук не може да има никакво момиче — отряза Херера. — Какво ще прави на тази планета?
— Точно това искам да разбера — заяви Пакстън и размаха двата бластера. — Може някой лайнер да е претърпял авария, или пък тя е решила да полети за развлечение и не е успяла да се справи с ракетата…
— Сядай!!! — Херера беше бесен.
— Той е прав, Пакстън — обади се Стелман. — Дори наистина да има момиче, в което се съмнявам, ние не можем да му помогнем.
— Помогнете, помогнете, това ей сега ще ме хване! — извиси се женското гласче.
— Махнете се от пътя ми! — заплаши Пакстън.
— Наистина ли излизаш? — с недоверие попита Херера.
— Да не искаш да ме спреш?
— Ами! Дерзай! — Херера посочи изхода.
— Не бива да го пускаме навън — завайка се Стелман.
— Че защо? Негова си работа — небрежно подхвърли Херера.
— Не се безпокойте за мен — каза Пакстън. — Връщам се след петнадесет минути. Заедно с момичето!
Завъртя се на токове и се отправи към изхода. Херера се протегна и с премерен удар халоса Пакстън зад ухото с една цепеница, приготвена за огъня. Стелман подхвана омекналото тяло. Положиха го в дъното на пещерата и продължиха внимателно да оглеждат околността, без да излизат навън. Нещастният глас стена и моли за помощ още пет часа. Прекалено дълго, дори за безкраен мелодраматичен ТВ сериал. На сутринта Пакстън също призна, че е така.
Настъпи сумрачно, дъждовно утро. Дрог слушаше шума на водата от своето скривалище на сто метра от пещерата. Мирашите излязоха групово и държаха оръжието си готово. Очите им внимателно изследваха местността.
Защо клопката не подейства? В учебниците на Разузнавачите пишеше, че това е най-сигурният способ да подмамиш мъжки мираш. Да не би брачният им сезон да е минал?
Групата се движеше към метален яйцевиден снаряд. Дрог разпозна вида му — примитивно пространствено возило. Разбира се, бе направено грубо, но в него мирашите щяха да бъдат в безопасност.
Имаше един лесен вариант — да ги парализира и край. Но това би било прекалено нехуманно. Древните елбонийци винаги са се отличавали с благородство и милосърдие. Всеки Млад Разузнавач се стараеше да им подражава в това. Пък и парализирането не минава за пионерски метод.
Оставаше да пробва с дезграмоция. Това бе стар трик, описан в книгите. Но за тази цел трябваше да се приближи възможно най-близко до мирашите. Все едно, вече нямаше друг изход.
За щастие времето беше идеално за провеждането на такава операция.
Всичко започна с гъстата мъгла. Херера забеляза това и изруга.
— Хайде да се движим по-плътно, че току-виж станало нещо.
Тръгнаха един зад друг. Всеки сложи лявата си ръка на рамото на предния. Дясната стискаше бластера. Пакстън водеше процесията. Мъглата беше абсолютно непроницаема.
— Ей, Херера?
— Какво?
— Сигурен ли си, че вървим накъдето трябва?
— Да. Засякох азимута още преди мъглата да се сгъсти.
— Ами ако компасът нещо не е в ред?
— Не смей да си го мислиш даже, ясно ли е?
Продължаваха да се движат, като внимателно подбираха пътя през скалните отломъци.
— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.
— Още е рано — възрази Херера.
Стелман се спъна и изпусна бластера. Успя опипом да го намери и зашари из мъглата за рамото на Херера. Накрая го напипа и тръгнаха отново.
— Май че почти пристигнахме — каза Херера.
— Дано! — въздъхна Пакстън. — Взе да ми писва.
— Да не би онова момиче да те чака на кораба, а?
— Не се подигравай!
— Добре, добре — примири се Херера. — Стелман, по-добре се хвани пак за рамото ми. Дори и накрая не си струва да се разделяме.
— Аз се държа.
— Не се държиш.
— Държа се, като ти казвам!
— Слушай, мисля, че по-добре от теб усещам дали някой се държи за рамото ми или не.
— Това твоето рамо ли е, Пакстън?
— Не.
— Лошо — каза Стелман бавно. — Много лошо.
— Защо?
— Защото определено се държа за нечие рамо.
— Лягай! — изкрещя Херера. — Веднага легнете и двамата! Искам да стрелям!
Но беше късно. Разнесе се някакъв кисело-сладък аромат. Стелман и Пакстън веднага изгубиха съзнание. Херера се хвърли сляпо напред, стараейки се да не диша, спъна се, прелетя два метра, опита се да стане и…
Обви го мрак.
Мъглата внезапно се разсея. На полето стоеше само Дрог. Триумфално усмихнат. Извади нож с дълго, тясно острие и се наведе над най-близкия мираш.
Корабът се носеше към Земята с такава скорост, че хиперпространственият двигател всеки момент можеше да отиде по дяволите. Наведеният над пулта Херера най-после успя да се успокои и намали скоростта. Лицето му беше пепеляво, макар обикновено бронзовия тен да не слизаше от него. Ръцете му все още трепереха.